Епилог 29.06-01.07.2013

...проектът ни завърши, но не и Приключението... то си продължи. 

След като стигнахме морето днес (28.06.2013) и изпълнихме ритуала по къпането, в 21:30 четиримата от КЕ+Миро и Краси – хазяина пием ракия със салата у последния. Фифо отново ни готви, да е жив и здрав. Слушаме VH1, Manu Chao – Bongo Bong. Супер. Абе, останаха някви пари от Служебните. :)

Тук не духа вятър (като на Вежен), тук си е истински бриз. Дето цяла седмица го сънуваме.

29.06.2013- събота

Снощи момчетата ме заплашиха, че ако ги събудя рано – ще ме убият... Миро спа вън на дивана. Краси стана, аз бях трети. Дойде и Велко. Планът е да засамарим целия багаж и да идем към Иракли. И да минем все пак както подобава – с тежките раници през Носа. Да го видим, че като никога се отклонихме от бяло-червено-бялото. Хаха. Тънка шега! :)

А вчера, като стигнахме Емона, от еуфорията по Бургаското забравихме да си направим обща снимка... Еми сега една – преди да тръгнем от Краси. 

Дойдохме при Бисер. Кръчмата в Емона, да хапнем. Плеснах 3 Загорки и се зазяпах във Фара. Няколко мацки от Библиотекарския дойдоха в кръчмата. Имаха практика – за туристическия потенциал на Емона. Съдържателите ги изпратиха при нас. Ама от мързел не бяхме най- разговорливи, пък и как да разкажеш за 20 минути това което вече 3 месеца и малко го пиша?!?

ЧИД на Пешовците.

Та при Бисер – супа, пататник, бира и потеглихме за Фара. 

А там: 

По пътя един къмпингар – риболовец ни каза, че няма да ни пуснат. Снима ни... 

Окей, снимаха ме на фона на Фара. 

Ама само така не става! Заобиколихме го от север и нахлухме през дупката в оградата. 

Еми това беше, от тук по- на изток по суша не става, не че не дават. :) 

И четиримата :) 

По камъните надолу и на север- към Иракли по камънака. 

Там Миро си намери каската... „ТРУД”. 

 Последна гледка към Фара и да ходим да почиваме! :) 

Разминахме се с една група младежи – Ефи и компания, дето снимаше птици на Дерменка.

 Най- сетне камъните свършиха и имахме пясък под краката. Метнахме раниците и казахме – Тук ще бъде България! 

Сипахме си от пластмасовите Бургаски и се метнахме на свой ред в Локвата! :)

Гената се обади по едно време. След няма и толкова дойде... А на Велко брат му пътуваше...

Днешния ден спокойно го пишем като ЕПИЛОГ. Все пак днес стигнахме крайната точка от Маршрута, нищо че Финала и Ритуала бяха вчера. Абе супер Приключение стана! :) 

Нещо не ми е морско. Дойдох, все пак, с нагласата за Планина, за дълга Планина. Не е лошо морето, но не ми се стои много. Мимето ми писа, че това е защото съм „планинско дете”. Май? Да.

На нас с Миро ни писна на плажа и отидохме към Бара.

2,50 лв наливния Каменьок, ама стаа. 

И 

На път за Бара видях стари колеги от Технополис – Динко и Кузмето, не са стари, окей – бивши. Само дето Бара беше на 40 минути от бивака ни... на другия край на плажа. :) 

Докато лочихме бира на Бара дойдоха Петя и приятелката и, дето ни интервюираха по пладне в Емона. Дадох им skype и mail за контакти. Думата „Витоша” се прокрадна във въздуха като бъдещ общ план. (4 месеца по- късно нищо...:))

След първата бира – втора с цацка за 3 лв. Ко му плащаш? :)

 Трета бира.

Миро ходи до магазина за 4 двулитрови Бургаски за Бивака.

Четвърта бира. Фифо се обади да вземем зеленчуци до магазина. Пак Миро отиде, че аз съм бос, а той със сандали, а пътя е чакъл... и мен ме мързи повече.

Затворихме Бара малко след 19 часа, но какво пък, работното му време е до 17...

Не спират да прииждат хора с раници и палатки. Все пак е събота преди Джулая. Бах Джулая, бах лудницата. Искам си в София, хаха не съм вярвал, че ще го кажа! :)

На път за Бивака ни настигна Ефи, искаше да ни помогне с торбите, но аз не го допуснах, двама здрави мъже сме все пак. Пък и бях честен и и казах, че бивака ни е на края на Света (плажа). И тя с неохота си тръгна. Без телефон. Без скайп. После в Бивака всички ме критикуваха, че съм отпратил момичето. Така и не разбрах защо.

Малко след 20 часа бяхме на терасата над плажа в гората. Супер място. 

Беше дошъл и на Велко брат му - Данко. Ядене, пиене, музика, сладки приказки и огън. Аз в 23 часа най- късно съм „вкарал погледа” и съм заспал. Миро си е легнал до „кухнята”. Аз и Гената до огъня. Данко до нас. Само с шалтета и чували. Велко долу на пажа, а Фифо и Митака в палатките. Ей, ако има Олимпиада по най- смотано позициониране на шалте ще взема първо, второ и трето място едновременно. Зор, но умората явно е била по- голяма!... 

30.06.2013- неделя

6 и нещо, с Гената се размърдахме. Нагрочило се е. Май ще плющи днес. Чета sms от 23,30 часа, явно съм бил в Страната на Сънищата. В канчето ми няма бира, има паек. Трябва да мсиля схема за евакуация днес и да стигна поне Несебър. Каквото и да е. Докъдето и да е. Мисля си. Хубаво ми е. Не разочаровах себе си, не разочаровах приятелите. Гордеят се с мен и това ме кара и аз да се гордея със себе си. Скромност. Какво следва? Друга Пътека, или онази паралелната на тази, за която писах глупости по- рано? Ще видим скоро.

Почна да гърми. Гената се активизира, а мен ме мързи. Ако завали – всичко в раницата, дъждобрана отгоре и към бара, там е мястото за мислене. Гената разпъва още една палатка. Време и аз да се евакуирам. 

 Леле, заваля като лудо! Генчо и Фифо са в палатките. Ние с братята и Миро зяпаме дъжда. Понамаля, и Данко влезе в палатката да спи.

Миро гледа тъжно... 

Оставих си котлона и колкото газ беше останала на другите, да си готвят, пък ще върнат коФлона като се видим в София. С Миро и Велко решихме, че е време за Бар и Бира. Събудих Фифо, Гената и Митака, сбогувахме се и поехме по дългия път към Бара. Раницата ми беше съмнително лека, сякаш съм забравил нещо. Но кво ти пука, нали другите остават. След мълчаливо ходене в сивотата под дъжда видяхме, че Бара от вчера не работи... Но до него имаше друг. :) Първо Бургаско, второ, картофиии. Бре, неприятно време - идват къмпингари да се гласят за Джулая, пият кафе, а картинката продължава да е невесела. 

Трета бира.
Четвърта бира. 
Спря да вали, има синьо, че и слънце ще се покаже! 
Оп, Митака дойде. 
Оп, отвориха вчерашната кръчма - местим се там на бара. Ха, Митака каза, че и той е спал на плажа... 
От единия до другия бар пак се видяхме с Петя от вчера, тръгва си, че има изпит, след него ще се върне. Май и аз да тръгвам по- късно, пък ще се върна по- натам с "морска нагласа". Хм, смениха флага от червен на зелен. 
Наздраве от другия бар. 

Почерка започва да става един такъв... нечетлив :) 

Дойдоха Митко Дизела, Ели и Панчика от Лойч. 

Малко след тях цъфнаха и Фифо и Гената. 

Доизпихме Служебните пари... останаха някакви монетки, които пазя сега. 

Бири, къпане... Миро се пробва да си научи телефона да плува, влезе с него в морето, еми пое вода... и до там. Дадох му резервния си телефон, че заминаваха с Дизела за Румъния на концерт. 

От билките, които си брахме по пътя за чай беше останала лавандула. Велко сви цигара, имаше приятен вкус. :) Мина ми през главата, да остана за Джулая, но после ми мина. И по едно време чувам зад гърба си: "Пацооо!" - няма как да сбъркам този глас! Стела, човек, от курса! 

Била на море, някъде в района. 

Хм, и нещо от онзи ден на бара... хвалба! ;)

После пак пихме биричка, по някое време явно съм се чул с Динко и той взе, че дойде да ме закара до Несебър. Стана време за поредно сбогуване с компанията, !последна! БИРА и последна снимка. 

В Несебър - Стария град, ядене пиене, свикване с цивилизацията в София утре. На Иракли 2 дни се климатизирах, хах то там си е цивилизация, на фона на месец в гората почти без хора, всичкит тези къмпингари там, все едно представляваха малък град. Седнахме в една кръчма, която имаше гледка към... Погледец! 

Върхът, с телевизионната кула, малко след с. Козичино. Брееей и там бяхме онзи ден буквално. След вечерята просто исках да се наспя, не ми пукаше за Джулая. За пръв път в живота си съм на море в деня на прословутия Изгрев, къде ли не съм го срещал, но този път не държах. 

01.07.2013- понеделник

Цяла нощ се чуваше от баровете "тупца - тупца, тъп съм - тъп съм". Събудих се от гларусите, доста досадни твари са, особено ако ти се спи и прозорецът е отворен... 

Очевидно беше светло, но нещо ми подсказа, че Изгрев не е имало. Черните облаци не се бяха разсеяли още, току що беше спряло да вали и вместо изгрев ме посрещна дъга. Докато си събирах отново багажа напипах на дъното на раницата шишето с вода - "неприкосновения запас" - еми върнах си го в София. До ден днешен стои при сувенирите от Ком-Емине. 

Нататък е ясно. Динко ме закара до изхода на Бургас в посока София. Той продължи за Турция. 
Качи ме един пич, отиваше да прави осветлението на Цари Мали град до Белчин, щях да сляза на Ихтиман. От дума на дума се убедихме, че светът е малък, той е от съседното село на дядо ми - Врабево. Обясних му какво съм правил последния месец с един приятел от Орешак... И се оказа, че преди години е снабдявал "Кайзера" с алкохол. 
От Ихтиман ме вдигна един чичо, очевидно планинар, с интерес ме разпитваше за Одисеята ни и неусетно стигнахме София - остави ме на Враня. Качих се в автобус намбър 5 и започнах да се обаждам на целокупния народ, че съм бек ин София. Честно казано, май за пръв път се прибирам в София и го искам. Обикновено след хубав уикенд не ми се прибира, но този уикенд беше от по- дългите. Исках да си пия бирата в "моите" си барове. 
Минах през Бъг бара, само Страхо беше там. Пих една бира прав, с раницата. Подкани ме да я сваля, аз му казах, че не ми пречи и не я усещам дори. :) По този начин "затворих кръга", все пак преди почти месец от тук ни изпратиха... 
После се преместих в Wrong bar, където Зори беше започнала да бачка. Дойдоха Боро, Трайко, Емо, Яни, Мимето, Хани... заформи се импровизиран комитет по посрещането. 
Всички искаха да разказвам, да показвам снимки... не знаех откъде да започна, прескачах дните, някои неща се бяха изгубили... и това ме стимулира да напиша това НЕЩО. 
То как ли не го наричах: "Пътепис", "Драсканица"... Но ако ти, читателю драг си стигнал до тук - похвално, значи не съм бил най- досаден. Нямам претенции текстът да се хареса на всеки, все пак основната идея беше да е достъпен за хората и аз да представя моята гледна точка. Сега всеки може да разбере с подробности как се скита един месец от връх Ком до нос Емине, според нас. Пък и аз да не го забравя. На прочелите - честито, а аз сега ще си направя един ЧАЙ! ;) 

Освен споменът в главата, събрах в една кутия и: 

• молив и два тефтера със "суров текст"
• 7те карти на Международния маршрут на Дружбата
• записките ми от чуждите пътеписи
• "фирмената" тениска
• парче кора с маркировка "бяло-червено-бяло" от едно паднало дърво
• шише с вода - "неприкосновения запас"
• подковата от поляните преди Котел
• останалите монети от "служебните пари"
• и разбира се камъчето от Ком и рапанчето от Емине.

КЕ – XXIV ден – 28.06.2013 – петък

Може би последен ден?!? 

05:00 часа, станахме по план. На всички ни, алармите се изредиха да звънят. Не направих снимка, ама представете си последната снимка от снощи... без палатката на Митака! Ужас... помислих си, че силният вятър го е отнесъл. Ами не, преместил си я е сам  по- на завет до стената на къщата. Аз в 05:30 съм готов с багажа. Тази сутрин всички бяха учудващо бързи. После – закуската: кисело мляко със сухари и мед. Екстра!

Вятърът продължава да е ураганен. Както се казва – баси силния вятър! И на всичкото отгоре се блъска в една джанка и издава шум, като разбиваща се морска вълна. :) Хазяина се размърда из двора и той каза: „Къф е тоз северен вятър през лятото?” – странно е явно, дори за местните.

Не знам, може би от умората, но спах много здраво и добре. Само веднъж станах през нощта заради простата. :) Духаше здраво, а насреща ясно се виждаха светлините на Слънчев бряг.

Лепнах и мазнах тук там краката. Обух обувките, ще ги сменям сегиз – тгиз със сКандалите. Имам раничка вляво отсртани на дясното ходило. Бях турил там една лепенка да не ми обива каишката на сКандала и като я махах... май падна и малко кожа. Ша са опрай. „За сига така остава!”

И Велко си дописваше...

 

Предложих на момчетата да оставим някой лев, символично на любезния домакин, в чийто двор спахме. Питали го били снощи – нищо не е искал. Абе, то и онези с УАЗката не искаха нищо, ама отнесоха половин литър ракия за няма и 5 км возене, че после ни излезе през носа не, ами през дерето това спестяване на път... Нямаше как да не го напиша. Все тая де. Не съм сам, за да взимам еднолични решения.

Сега да се оправяме, да се снимаме и да потегляме! Да се надяваме, че това ни е последната сутрешна обща снимка преди Емона! Това ще означава, че сме успели! :)

Фифо, снимката ли съботираш, или си изморен? :)

Дръжте, крачета! 06:20 часа е, тръгваме!!!

 

Последна снимка на кръчмата с първия и клиент, в очакване да отвори... 

По стълбовете имаше от нашата маркировка и хванахме по нея. Странно, не вървеше по главния път, който очевидно излиза от селото, но ние си следвахме маркировката. Нали все това се стремяхме да правим. Даже този ден си извадих записките, прочетох ги внимателно и си ги мушнах в джоба на късите гащи, да са ми под ръка. Всичко трябваше да е идеално, за да ни е последен последния ден. И от стълб на стълб, от малка на по- малка уличка стигнахме до някаква туристическа спалня. Изглеждаше гадно, с неокосен двор, нищо общо с мястото на което спахме. Доволни бяхме, че не се е наложило да нощуваме тук. От спалнята маркировката пак излезе на главния път, по който тръгнахме от кръчмата, е не сме заобиколили много. Минахме през центъра, нямаше никого и продължихме. Видяхме нещо много окуражително: 

 

 Какво са 9 часа на фона на 23 дни?

Тъкмо стигнахме края на селото (към километър до тук) и чухме зад гърба ни да минава автобусче. Спря и ни свирна, без дори да сме му махали. Шофера отвори вратата и каза, че може да ни спести 8 км до Кошарица. Докато мислихме дали да се възползваме и се озовахме в автобусчето. Не го познах първоначално. Но когато Велко каза: „За втори път ни спасяваш...” и когато шофьорът от своя страна обясни на пътниците, колко са ни тежки раниците и че снощи ни ги е претеглил се сетих. Човекът, в чийто двор си михме морните краци! От умора снощи не бях запомнил как изглежда, а и сега беше сменил одеждите. Чак сега си спомних, че ни се очуди на акъла да бъхтаме пеша целия този поход. Каза ни, че на него му се овиждали всеки ден с автобуса 50 км... Спомних си и за автобусчето в двора, мишката завъртя колелото в тиквата ми и пъзела се сглоби...

Все пак слязохме при входната табела на селото (500 метра с автобуса). :) Решихме да не ходим до Кошарица, искахме да си следваме маркировката по коловете до TV кулата, която видяхме снощи на влизане в Козичино (старото му име е било Еркеч, в кръчмата ни казаха...) Ако бяхме слязли по- натам можеше да не е лека задачата, да се върнем пак на маркировката. Пак благодарим на добрия човечец!

 

Помахахме на автобусчето и вляво от асфалта в 06:35 захапахме черния път покрай ниви и ливади.

За малко под час излязохме на асфалта на Дюлинския проход. (55 мин, или 6 км.) Тук влязоха в употреба записките – хваща се асфалта наляво (север демек) и след 300 метра по него вдясно има черен път. По черния път се стига до TV кулата.

 

Това е асфалта на Дюлинския проход и отклонението вдясно за черния път към кулата.

   

Малко преди нея вляво от нас се отвори гледка към Морето. На една ръка разстояние. Няма и толкова.

На път за кулата Велко си намери едни очила... по- право рамки на очила...

 

 

Но определено го отварят! :)

В 08:30 часа бяхме на кулата.

От нея на юг има табелка за с. Плазовец 0,2 часа с нашата маркировка. Слиза се право надолу по далекопровода, доста е стръмно. Може да се продължи и на запад по асфалта, той обикаля повече. Ако се слиза по далекопровода пак се излиза на асфалта. 11 км до тук от с. Козичино.

 

 

Щом слязохме по далекопровода на асфалта спряхме за почивка. Смених обувките със сКандалите, стандартно се подмазах на краката си, да не решат да ме предадат на финалната права. Турих им някоя друга лепенка, да не издишат до Морето. И пак сме по пътя. От тук Слънчев бряг и Несебър се виждаха много ясно и близо. 

Но те са в залив, а Емона е на носа, на още 30 км може би навътре в морето...

Съвсем скоро крачехме през Плазовец, напълно запустяла махала. Някакви хора с кола минаха (може би случайно), питахме ги има ли чешма някъде да си налеем вода. Аз си имах вода, а и се оказа, че сме я подминали. Не ми се връщаше и седнах на тревата да понапиша станалото домомента. После си прехвърлях вариантите какво да правя след изпълнението на мисията. Със сигурност един ден релякс на плажа и бири за награда с момчетата. После... може да се видя в Несебър с Динко и да пътувам с него за София да си оправя бакиите из Университета и после да ловим риби с братчеда по Искъро. Или пък да се обадя на Митака от курса, ако си е в Несебър да се видим. Варианти бол, да стигнем първо, пък после ще я мислим! А, да снощи от гамазина в Козичино си купихме 2 бутилки по 1,5л минерална вода... КОМ! Ха! Хем смешно, хем актуално.Почти на морето – вода от района на връх Ком. Че ние с Фифо от там идем. Аз търсих в София в двата магазина до нас вода КОМ, но нямаше. Тръгнах с две по 0,5л Горна баня и едно шише 1,5л, но не беше пълно винаги. Това ми бяха водните запаси, като едното шише заводско си стои затворено на дъното на раницата. То е неприкосновен запас и май ще го върна в София както е тръгнало. Брей изписах тефтеря, момчетата още ги нямаше. Велко се появи по едно време. Според картата оставаха към 30 км. По средата (след 15км) трябваше да сме на Поморийския проход, а там Велко каза, че знае кръчма с шкембе и бира. Решихме да обядваме там. Да видим!

 Хеле, дойдоха и другите. Много бавно е течала водичката и затова така се забавиха. А аз реших, че или са се удавили или се къпят. :) Тръгнахме пак.

След като се слезе на асфалта от далекопровода се върви по него 2,5 км и се свива по черен път вляво.

 

Напусахме асфалта зад гърба на Фифо и хванахме черния път зад гърба на Велко. В самото начало има стълб с нашата маркировка. На 30-40 метра има бариера и там се разделят два пътя – вдясно за с. Кошарица – 6 км. Наляво сме ние за нос Емине. В 10 часа бяхме на този кръстопът. От тук за 50 минути минахме 4,5 км и спряхме на сянка за почивка от 25 минутки. Черният път в началото минава през борова гора, после габърова и дъбова. В 11:15 часа свърши почивката в дъбовата горичка и продължихме. Когато GPSката показа, че сме минали 18 км вече за деня, явно се надявахме, че сме на средата на финалния Етап. След 15 минути горичката свърши и излязохме на чакълест път с ловна вишка в дясно от него.

(Пследната за Прехода, леле колко много бяха онези около Витиня...)

За още 40 минути стигнахме до асфалта на Поморийския проход (12:10 часа). Разочарование  с кръчмата на Велко, не излязохме там, където той мислеше. Нищо, пред нас беше Ловен дом... 

Отворено беше и решихме да влезем да питаме имат ли нещо за обяд – за хапване и пийване. Ако не, то поне да си налеем водица и да се поизплакнем, че по чакъла и в жегата се бяхме скапали. Е да, ама само дето едва не ни застреляха. Не ни казаха къде има вода, ами и ни накараха да излезем от задния вход, чакали гости, да сме се махали. Че и на сянка до дувара отвън не можело да седим. Тъпаци. А иди им обясни на такива идиоти, че идваме от 600 км...! Доста се ядосахме – излизаме на цивилизация и първи досег с човешката простотия. Не е като в гората. В 12:30 теглихме последна майна на Ловния дом и отношението му към нас, и поехме по асфалта в посока Север. Поморийският проход беше ужасен – асфалт, жега, обрасъл някогашен банкет. Движихме се в ляво срещу движението, не веднъж трябваше да се отбием встрани и да изчакаме да се разминат или да се изпреварят колите. Беше пълно с украинци и румънци. 2-3 коли ни се зарадваха, може пък и да са се досетили какви сме, що сме. Най- сетне петте километра по асфалта свършиха на един ляв завой след дъълга финална права.

 

Отбихме се в дясно по черен път. (13:20 часа)

И тъкмо свихме от пътя – уан мор цигански катун. И тези като снощните – от Градец, Котелско. Заговориха ни и ни споделиха тайната, че до морето има още 6-7 км, демек адски много (за тях явно) и няма да стигнем скоро!

 

 

Ауу, вие ако знаете откъде идем... Добрата новина беше, че най- сетне се махнахме от натоварения с морски отпускари път. Лошата – не излязохме на кръчмето и леко разочаровани от липсата на манджа и повече от безбирието решихме да хапнем след катуна каквото ни е останало в раниците. Докато разпъвахме софрата дойде един брат от катуна. Заприказва ни и предложи услугите си да ни закара с каруцата до Емона. Казахме му, че ще го черпим бира там, а той замина бърже, бърже да зареди (да напои коня), каза да хапнем и да го почакаме. Почивен ден им било и не са за дърва. Еми щом почива, защо да не си заработи една бира? :) Хапнахме, почаквахме, почаквахме... Покрай еуфорията, че едва ли не ще влезем с гръм и трясък (защо не и с фанфари?) и не на последно място с КАРУЦА, а не пеша :), реших да сменя лентата на фотоапарата, за да направя и няколко клипа. На неговата карта имаше за към 50 снимки място само. Сложих другата карта, за да снимам клип от каруцата. Ако дойде брат ме де... Да ама не, брат ме така и не дойде... и решихме, че както казва дядо ми: „Път с вървене, борч с плащане”. Трябва да си стъпим на краката и да го вървим в 14,35 часа. Малко след това дърт циганин сменяше „квартирата” си с две циганета, но се бяха натоварили, в посоката ни бяха, но наистина нямаше място за нас. Не след дълго същата каруца мина пак, само с малките, ама не се навиха на сладоледеното ни обещание и продължихме пеша по прашния път. В 15:10 бяхме при катун номер 2 за деня... Както се досещате, да - бяха от Градец и да, поздравиха ни със: „Здравейте братя! Откъде сте?” Като им каазхме, че вече 600 км скитаме една дама на преклонна възраст (30-35, те нали по толкова карат) възкликна със съжаление и завист може би: „Ех, да имам вашите крака...” Закво са ти, те са целите в мазоли и ги боли хаха. :) Иначе ни показаха посоката за морето и тя съвпадна с тази на табелката! :)

   

А тази другата... НЕ, от там идем. 

 

Като ги отминавахме ме видяха в фотоапарат в ръка и ми казаха: „Айде, братле, айде цъкай!” Ех, ама и аз съм с много братя! :) След час бяхме близо до военните – влизането забранено – все тая, нямаме мерак да се качваме до тях, слизаме към Емона и морето! :) В 16:25 най- сетне го видяхме и него – Фара! :) ДА ПОСЛЕДЕН ДЕН!!! (в отговор на заглавието на днешния ден...)

Фара с един от последните жалони от маркировката! 10 минути по- късно нахлухме в кръчмата на леля Снежа. Това беше победата ни за деня, бяхме на морска територия вече. Искахме да се поздравим със заслужени бири и почивка преди да изминем последните 2 км. Преди да натопим краката в морската вода. Преди да извикаме от кеф. Преди да спрем GPS-а (или както ние му викахме – крачкомера за „сухата статистика”). Преди Финала! :) Речено – сторено. Леля Снежа ни разбра какви сме веднага и донесе едни пуканки „от заведението”, каза че сме и първите за годината. Всеки от нас един по един се зае да поръчва по 4 бири – Бургаски стъкла по 1,50 лв. Доста изпихме... аз започнах да изпращам sms-и, че нещата отиват на КРАЙ! :) Приятелите се гордееха с нас. И ние със себе си, честно казано, пък! "Машини", "герои", "гордеем се с вас", "евала, ще разказвате..." чета си сега съобщенията от тогава... От сбирката за КЕ преди почти месец бях записал на едно листче номера на Танчето. Чак сега го извадих, не за да я питам къде сме, а за да и пратя поздрави от морето, демек да се похвалим с успеха и на нея. 

 

В 18,05 без да го очакваме дойде Миро куцайки. Стигнал беше дотук... на стоп! Разтегнал някакво сухожилие и при Г.С. Елешница и слязъл към Бяла река. 

Останалата част от Ловешката група трябваше да пристигне на другия ден. Е все пак не ни настигнаха по пътя! :)  

Миро поиска да вземе и той бири, ама явно бяхме поизпили прилично количество, че се наложи да купи пластмасова 2 литра... Еми наложи се и нея да изпием, не ни е проблем... и то вижте как изглеждаше масата ни:

В кръчмата се запознахме с Краси – приятел на Велко, който ни предложи вечерта да преспим у тях. Много му благодарим. После дойдоха и други приятели на Фифо и Велко, които се оказаха и на Надето от бившия ми офис приятели... малък е света, Емона – съвсем. :) След като си хидратирахме добре душите, беше ред да го направим и с телата – в Големия Син Аспирин. В 19:05 напуснахме кръчмата. На път към морето минахме край църквата. Оставихме раниците и Миро в Краси. Миро, макар с болки в крака е стигнал до Фара днес и сега искаше да почива. При това не са го били, че е влязъл във „Милитъри зоната”. Ние получихме информация, че на Фара днес е един от тримата лоши. Ще опитаме утре да го щурмуваме. Та с момчетата – четиримата, които стигнахме Емона заедно, слязохме към 19,40 часа на брега на Каменистия плаж. Малко по- на юг от н. Емине е, но се брои, все пак е в края на планината!

СУХАТА СТАТИСТИКА (ФИНАЛНО):

19,45 часа брега на Каменистия плаж ...7 м.н.в. кой ги прави тея GPSи?!?

40,5 км/ден***637,7км ТОТАЛ 

7,55 часа движение***5,1км/ч движение средно

5,35 часа престой

13,30 часа общо за деня***3км/ч общо средно

Фифо пък, на вр. Ком забрави да вземе 2 камъчета и за Велко, но постъпи честно. (Не че по пътя нямаше мнооого камъчета, ама въпросът е принципен!) Поделиха си по равно двете на Фифо - всеки запази по едно за себе си и не "дадоха" на морето.  

20:05 часа – време е за последна снимка на моите две камъчета от вр. Ком – и едното да си ходи! :)

Айде сега посмейте се на хавлийката ми, ама си ми е супер пък! :)

 

 

После още малко лигня по плажа, учиха ме да плувам, тоя път поех даже малко... освен вода! :)

  

И с фирмената тениска... :)

  Ха, и водата от Козичино, която си купихме вчера... 

   

Взех си едно рапанче, за да запълни липсата на второто камъче и това беше последната снимка за деня. За сега. 

След това символно действие проекта Ком-Емине вече беше история. 

Леките моменти:

Качихме вр. Ком без раници (оставихме ги в колата на Боро - Мара, да ни чакат на пр. Петрохан).

После между гара и село Лакатник 1,5 км с бялата жигулка на стопец.

После 4 км с ГАЗката до Върбица.

После 11 км от Рупча до Дъскотна с EVN- Hilux-а.

И финално 0,5 км с автобуса от Козичино до края му.

Като тегля чертата – 22 км на стоп.

И от Краси до морето слязохме без раници. И не слязохме баш под н. Емине, а на Каменистия. Но все тая. Удоволствието от Финала е най- важното. За нищо не съжалявам, а и нали трябваше да сме по- различни по някакъв начин от всички, които правят Проекта! :)

И не се разплаках от кеф, както ме приканваше един sms, (Миме)!

Хубаво ми е.

И толкоз!

Точка на тази страница.

Започваме НОВА – с ракия и салата у Краси.

КРАЙ на КЕ 2013

Еми ...

                        Т’ва беше!

Финал!

Беше, каквото

                        беше,

оттук, нататък –

      както си беше!

Хвърлих си камъка от вр. Ком в морето от брега на Каменистия плаж под Емона.

КЕ е факт.

                        ТОЧКА

 

Проектът ни завърши, но не и Приключението... то си продължи. 

Продължението - в Епилога. 
Публикуването му ще е на 01.11.2013, точно 4 месеца, след като се върнах в София на 01.06.2013 от КЕ. За да затворя кръга там, откъдето тръгнах - Бъг бар.