КЕ – IV ден – 08.06.2013 – събота

Аман от джипове и мотори. Гостоприемството на Зла поляна и среща с компанията на говедарника

В 06,30 алармата на телефона звънна, но ние с пренебрежение я спряхме и продължихме да си доспиваме. Явно не сме имали от най- спокойните нощи. Дремахме така на фона на симфония от кравешко мучене до към 07,45. Трябваше вече да оправим багажа и къщата. Ето как изглеждаше тя на сутринта: 

В 08,35 бяхме готови и тръгнахме от бивака до х. Лескова, към местността Зла поляна под връх Мургаш, крайната цел за деня. По къси гащи и гети закатерихме по билото. Беше мокро от среднощния дъжд, кравички пасяха спокойно навсякъде, а откъм хижата започнаха един по един да идват джипове и да драпат по тревата, като оставяха кални коловози след себе си. Е някои не прецениха реално колко е мокро и трябваше да се връщат повторно, да се засилят за да качат билото. За нас си беше сутрешно шоу, тип "атракция". 

 Същински каубои, ама от съвременните, дето не яздят коне, ами са се наяхали на джипове и си пасат кравичките. :) Две кученца ни харесаха и тръгнаха с нас.

Нямахме нищо против да походят с нас. Поне в началото.

Като се качихме на билото малко се объркахме -  вместо вдясно и надолу тръгнахме наляво и нагоре. Може би защото не изглежда логично да тръгваш надолу, при положение, че имаш да качваш върхове през деня. Но логиката очевидно понякога куца, на мен посоката не ми се стори вярна, даже отиваше натам, откъдето дойдохме вчера и след кратко съвещание с картата започнахме да се спускаме след само десетина минути лутане (още не сме задобряли да се замотаем като хората хаха :) има време...)

Докато газихме из лепкавата кал по лудото спускане пробвахме с блага дума да накараме кучовете да се върнат. Резултат нулев. Май тогава разказах на Фифо двете истории, как с Пешо сме прекарвали кучета – веднъж от Сопот през билото до Черни Осъм и другия път – от х. Узана през билото до х. Русалка. И как по- късно разбрах, че не е редно да се правят такива покошения върху хорските кучета, някой ще скърби за тях, ако не се върнат, пък и му вършат работа, не е само от любов скръбта човешка. И най- важното – тоя път нямаше просто да ги прехвърлим от север на юг или обратното през старопланинското било, а от запад, да ги заведем на изток... на море.

Не след дълго се натъкнахме на един гроб... 

Здравеца наоколо няма да го коментирам, все пак сме в Стара планина, типично... спогледахме се само безмълвно и прочетохме: „Тук на 11 VI 1971 г. Бе убит от гръм Кола П. Колев” разминахме се, днес е 8 юли, а белята е станала на 11 юли, значи няма от какво да се притесняваме...

След една поляна влязохме отново в гората и започнахме да се качваме. Благите подканяния към кучетата да си ходят се превърнаха в крясъци. Ефекта – същия. Няколко камъка също не помогнаха и беше време вече за по- радикални мерки. Фифо извади газовия патлак и БУМ! Колкото и да ни беше жал, трябваше да се прибират при стопаните си. Пукотът отекна в гората и те си тръгнаха, еми така де, не е редно да ги отвличаме. Съвсем скоро се чу двигател с вътршно горене (ДВГ). Айде викаме си, отече се, идва горския да види кой пуца. Не бил горския, най- ми били двама кросови мотористи, които ни издухаха по баира нагоре в гората. Май с мотор е по- бързо... Тук някъде започнахме да си играем на трибуквени думи. Казва единия дума, другия трябва да каже дума, която за започва с последната буква на предната дума. раК – Кол – Лос – Сол...Брей, 3 дни изкарахме без такива игрички, ама се пречупихме на четвъртия. Не след дълго решихме, че не е толкова забавно... След горското изкачване, в разгара на играта започна и спускане. Към 10,15 часа бяхме около вр. Белева поляна. Имаше едно ловджийско чакало и от него започваше изкачване по трева, доста стръмно. 

На поляната понамирисваше на мърша и видяхме под чакалото изпружени две тела – май на кончета, нещо им се беше случило. Точно преди изкачването според моите записки трябваше да има вдясно на 100 метра някъде изворче. Еми не го намерихме. Още един джип мина и замина. Ей, само джипове и мотори! 

Докато бъхтахме нагоре по баира реших да звънна на братчеда, че рожден ден имаше тогаз. Честитих му горе долу, че така се бях запъхтял... и като почна едно слизане брееей край няма! Ужас. Първо нагоре, после надолу... ше кажеш че си в планината! След това спускане се засичаме с черния път надясно за с. Огоя. Около засечката вдясно се пада Хайдушкото кладенче (номер 2 да речем). За него знаехме от картата, намерихме го. В това време се дочу ДВГ, за кой ли път днес?!? Решихме че са дървари, които си подвикват нещо и си продължихме пътя. А той естествено е нагоре през гората, до връх Златаришка чукла, според картата от 1986 година... Пак се чува ДВГ – пак мотори, 7-8 на брой. Този път не ни изпреварват, а се разминаваме. Не стига, че сме пеша и катерим, а те са с мотори и спускат. НЕПРАВДААА! „За сига така остава”. Вървим си нагоре по черния път и няма да повярваш читателю мил – ДВГ... Оказаха се „дърварите” от няколкото реда по- горе. Тъкмо ни настига УАЗката им и аха да ни изпревари, и едно паднало дърво им се изпречи на пътя. Уху, доволно потрих ръце аз. ПРОБЛЕМ! Обърнахме се с Фифо и с ужас видяхме един чичак – бабанка, 100 и кусур кила как слезе от УАЗката и извади една резачка. Беше като детска играчка в ръцете му, развихри се и за около минута пътят беше пак проходим. НЯМА ПРОБЛЕМ! 

И ни отминаха. На върха ги настигнахме. Четирима са. От Огоя. Шофьора на нашите години, с баща си и предполагам дядо си и още един по- възрастен. На разходка са. Хм, може. Явно уикенда има голямо движение из Стара планина, близо до Софията. Изпушихме по една цигара с тях, починахме и проведохме стандартия разговор:

 „Откъде сте, що сте?”

„Идваме от връх Ком”

„?!?”

 „Абе т’ва е до Берковица, Монтанско, до границата със Сърбия, абе на майната си.”

„Ааааааъъъ и къде отивате?”

 „Еми на море сме тръгнали.”

 „С какво?”

 „Е пеша, не си ли личи?”

„Е  за колко време и що пеша?”

„Епа къде дваейсе дена. Безработни сме, нямаме пари за влак и рейс, мама не ни дава да пътуваме на автостоп, пък  и имаме доста свободно време.”

„...”

„Чао, ние продължаваме!”

И ги оставихме да се „разхождат”  с УАЗката. Спуснахме се през гората до една поляна, залая ни една каракачанка, ама така, злобно ни залая, все едно ще и посегнем на кравите, конете или овцете, тя пък голямо стадо охраняваше. „Уи кам уит пийс мада фака!” Пастира си я извика, поздравихме го и се шмугнахме в една много приятна гора с лек наклон, идеална за каране на кууо. По едно време вдясно от нас се показа оградата на ДДС Витиня. 

Газихме една кал по черен път успоредно на ДДС-то, не помня колко време, може би сега като гледам по часа на снимките – 30-40 минути и стигнахме до една бариера, която забраняваше влизането. Е, добре, че ние излизаме! 

След нея направихме почивка за „Събув” на краката. И се натъкнахме на нещо странно и ново, за което не бях чел във форума. 

 Явно само тази бариера не спира хората да минават по пътя и бяха взети крути мерки да не се минава, които честно казано не ми харесаха. Първо, че ние сме пеша и са ни прецакали пътя, трябва да обикаляме, да се провираме под дървета... Второ, че са батисали много дървета и трето, че който иска да мине, ще го направи и четвърто „Защо по дяволите?!” Ето какво имам изпонавпредвид: 

Млади, зелени дървета, току що отсечени, да правят с тях барикада...още не бяха завехнали листата им. Шашкъни! Изедници! 

По- натам маркировката е подновена, чудесно при това от Яница и Стефан от Форума, но все пак трябва да се внимава! Натъкнахме се на един калник от колело, преди да излезем на Белия камък. Ако някой си го познае... :) Не го взехме, оставихме го да си виси на един клон. Май имаме GPS координатите му. Там по спомен се влизаше в гора, после се спускахме към една папратова поляна, къпини, храсти, не беше най- доброто място, но все пак се минава. Пак трябваше да бягаме от дъжда. Еми избягахме му. Бързахме през гората нагоре. По едно време излязохме на черен път. Наляво се качваше, а надясно слизаше. Не видяхме маркировка, но без да се замисляме хванахме веднага вляво. Еми оказа се, че май сме се прецакали, ама пак по пътя на логиката, че щом ще качваме върха, трябва да държим нагоре. Ходихме, ходихме по пътя, той се катери, няма маркировка, явно е стар. Доста по- късно видяхме стара маркировка, ок, значи все пак ще свърши работа. Ама нали бях чел във форума, че е подновена...еми явно не съм дочел като хората и не съм запомнил. Все тая, на едно дърво видяхме издялан надпис с нож на кората: „Тук убихме 9” Първоначално спек, после си казахме: „Дано да става дума за глигани, а не за туристи като нас.” Забравихме да го снимаме. И решихме да остане за навръщане. Стигнахме най- после Белия камък. Малко преди него в далечината вече се вижда вр. Мургаш. 

Там пътеката се дели на 3. 

 Надясно – категорично НЕ (натам е за х. Мургаш, която не бачка и ние работа там нямаме). Направо е за върха, но нямахме много вода за пиене, а и времето пак се смръчка. Наляво е за Витиня и Зла поляна, а като видяхме и третата табела „Вода 20 мин” просто вече бяхме сигурни. Това е нашата пътека. Изпускахме върха за днес, но по- добре така, ако идем само за вода и се върнем, за да го качим голямо моткане ще стане. Пък и имахме среща с Криси, Мъкси и Велко на Зла поляна около Говедарника. Да си плюем на петите, да пием вода и да ходим натам, върха няма да избяга, утре ще видим как е хавата там. Разминахме се с един мъж без раница, каза че идва от Говедарника и е на разходка. После се оказа, че е зет на Тошко, но за Тошко – после. :) Стигнахме до поточето към 16 часа, напихме се с вода и продължихме, пътеката беше супер блага за ходене, още от Белия камък е букова гора, после борова, после изкачването за финала пак беше в букова. И по едно време  в 16,20 часа пред нас се появи от нищото Той:

Говедарника на Зла поляна. Веднага го познах, от снимките на Тито в пътеписа му. Спомних си и как той бе описал, че четиримата образи са го посрещнали. Е нас ни посрещнаха само двама, но беше повече от радушно: „Айде бе момчета, от кога ви чакаме?!” Запознахме се, влязохме да седнем и да починем. Тошко и Васко. Еми приятно ни е, даже повече от приятно. Оказа се, че са двама от четиримата посрещачи на Тито от миналата година. И да го изложа сега :) - оплакаха се, че не им е занесъл снимки. Ние обещахме, че няма да правим така. Даже ни казаха кога пак ще е техния ред да се качат горе на говедарника – края на юли, началото на август. Понеже пасат говедата на зареда – кой колкото има, толкова дни седи горе. Инак те са от ботевградското сео Врачеш. Оказа се, че е голямо – 2100 души, млади хора има дори! Прочуто е с дървените си бурета из цялата страна, е вече и на мен ми е известно с това. :) От дума на дума, като казахме кой от къде е, се оказа че Тошко

е племенник на съседа ми от Ловеч и Стефаново – чичо Цанко-майстора. Еми светът е малък, нашата страна още по- ! Направи зелева салата за ракията, уникален бобец свари, че и питка меси, каза че му е за пръв път, ама не вярвам, мега добре се получи и тя! А мъжа дето видяхме по- рано край Белия камък е зет му. Колегата на Тошко – Васко 

пък ни осведоми, че е видял туристи към вр. Мургаш, като е ходил да нагледа говедата. Еми да, това трябва да са нашите хора, които чакаме. Докато ги дочакахме слязохме до чешмата да се заплакнем един по един. До нея намерихме и супер яката поляна за бивакуване. Добрите домакини ни предложиха да спим при тях, но им отказахме, не че не искахме, просто от двама щяхме да станем петима и да не ги притесняване. След импровизираната баня беше ред да осведомим роднини и приятели до къде сме стигнали. На Фифо татко му отбелязва на една карта всеки ден докъде сме стигнали, много добра идея. Евала! Обхвата беше малко рехав. Телефона на Велко беше извън обхват и затова... С Фифо допихме една двулитрова бира, домакините ни видяха, че сме много жадни :) после ни дадоха и едно кенче, е и този ден не мина без бира, традицията не е нарушена. Сладко си пиех биричката и си пишех в тефтерчето, дойде време и за 

СУХАТА СТАТИСТИКА:

16,20 часа говедарника на Зла поляна

22,7 км/ден***101,9 км ТОТАЛ

5,50 часа движение***3,9 км/ч движение средно

2,00 часа престой

7,50 часа общо за деня***2,9 км/ч общо средно 

18,30 часа – дългоочакваната среща е факт! Дойдоха Криси, Мъкси и Велко. Ставаме петима до вторник, а след това трима (Велко си е взел отпуск и му се ходи на море :) ) В говедарника станахме седмина, като в дядовата ръкавичка! :) Но хубаво и уютно. Че като взеха да дават... освен зелевата салата и неизбежната ракия към нея... сирене домашно, агнешко печено, боба, питката, доброто отношение и какво ли още не. По едно време в „дядовата ръкавичка” дойдоха и двама горски. Питаха ни дали ще ходим някъде, че били дошли чужденци на лов и да не стане сакатлък. Еми не, от тук само до бивака при чешмата. Останаха и те, ядене, пиене, сладки приказки. И по едно време Тошко извади една колона на капака на пикапа, докара го близо до стайчето и като пусна една народна музика... чудо! Една дама даже го питала защо му е тая колона на колата, той и обяснил че така си завръща кравите хаха. :) Много приятно беше в „Дядовата ръкавичка”, но преди да стане зле от ракиите решихме, че няма да е лошо да се оттеглим към базовия лагер, за да разпънем на светло още палатките. 21,45 часа бяхме долу при чешмата. 

Тошко и Васко ни казаха, че имат още един ден престой там и слизат в селото. Така че да сме изпили една бутилка с пелин, която се студи в коритото на чешмата при палатките ни долу. Добре, ние сме послушни. Кучето им даже дойде с нас да ни пази :) страшен сладур, каракачанка, но забравих как се казва.

И финала на вечерта от дневника: Утре рано с Фифо трябва да качим вр. Мургаш. После кафе с Тошко и Васко и газ към Витиня. Беседката е на „Хайдушкото кладенче”.  Май се пада трето до момента...

Горе, при говедарника музиката звуча дълго. След сладката ни раздумка, измихме зъбите и хайде по палатките. Заспахме, уморени от емоции, е и малко от ходене и с надежди за другия ден. Да видим утре кое как от плана ще стане и кое не!