КЕ – XXIII ден – 27.06.2013 – четвъртък

Първи визуален контакт с Морето  

Алармата я бях нагласил за 5 часа, ама още в 4,30 ходжата ни запя, аз бях в дъблок шок докато разбера какво става. Диска на Луната беше огромен, пълнолунясъл един вид все още и беше адски светло наоколо. В 4:45 (май най- ранното ни ставане) бяхме на линия, ех като не сме ходили в казарма... :) Тук някъде според тефтера малко съм се издразнил, затова цитирам:

5 :30 часа е вече, почти събрахме катуна, но не сме закусили. Пак ранното ставане не е равно на ранно тръгване.

Е, използвах случая да мина през „лазарета” - да си облепя пръстенцата на краката. Славеите пеят, влаците минават... а аз мислих, че ще е куца гара тва Дъскотна... Подухваше втерец, имаше и облаци. Надявах се, че само това ще е „лошото” време, за което ни предупредиха от Ловеч и София. В 6:05 часа стартирахме деня с традиционната снимка и извадихме седмата (последна) карта за Прехода. 

В 6:20 часа бяхме на чешмата до жп прелеза, където чичото от ЧЕЗ ни остави вчера. С Фифо измихме зъбаците, наляхме си и водица.

Баш пък тогава решиха да пуснат от БДЖ поредния влак и трябваше с различни приоми да се борим с несправедливостта - високите  прескачат, ниските залягат, мъдрите заобикалят бариерата... 

Поехме по асфалта към ядрото на село Дъскотна, хем да го разгледаме, хем да ходим към морето.  На главната улица в селото имаше табела за Варна. Еми не. Ние сме за Емине. Демек в обратна (южна) посока. 

В самото село по електрическите стълбовете има доста добра маркировка. Там, където асфалта свършва има овчарници. Хваща се черния път и все по него... та към къде морето. На 2-3 места пътя се подсича от пътеката, има си маркировка, супер културно. 

Точно там видяхме и първите табелки със заветната цел: 

Това, ако знаете, как връща силите в краката и раменете...

В 7:40 часа бяхме на първата чешма по пътя. 

В 8:30 на следващата, много чешми този ден, благодарим на местните хора и техните разбирания за живота, водата и чешмите!

А на самата чешма имаше инкрустирано огледало с което към 2-3 минути се забавлявах с автоснимки. 

 „Читакова чешма построена 1927 година от Мустафа Читак с. Дъскотна”. На 9 км от самото село е тя. Много чешми ни чакаха този ден явно. Не смогвахме чак да уважим всички.

От тук Велко си взе едно канче, неговото нали между Върбиш и Риш падна в неравния бой с дървеса и храсти... В природата нищо не се губи, някой ще го възстанови под някаква форма. 

Черния път, по който вървяхме се разширяваше от булдозер, явно готвеха нови сечища... ЧТЗ - марката на машината – Чуден Трактор Значи... Да ви пикам на трактора, оставете гората!

Наклона беше малък, в наш минус, но приятен. Ходихме бързичко през дъбовата гора. До обяд подухваше, а като цяло през деня имаше облаци и беше доста приятно за вървене. Супер направо! (По принцип КЕйци нямаме угодия...)

Към 9:15 Фифо прояви загриженост към мен и ми се скара. Нещо от рода на „Идиот, гледай си в краката, за малко да настъпиш една усойница!”  Еми, не обичам да си гледам в краката, гледам напред за маркировка, змията да ми гледа в краката... е, не съм я настъпал значи... Ама Фифо май се стресна, пък и с право. Ако ме клъвне има да ме носят... ще им прецакам морето. :) Хладничко беше за студенокръвното, но докато извадя апарата да я фотографирам и се шмугна в храстите.

  

В 9:20 стигнахме поредната чешма, истинско творение ... уникална по рода си – с навес, хамак, люлки, камина, скара... имаше оставен лук, сол, люти чушки, ракия даже... И лампа има, само да си носиш акумулатор... и през нощта става ден! Ние май само акумулатор нямахме из раниците, той тежи, а и ни беше светло. Табела на ДГС Айтос приканваше туристите да пазят гората чиста и да не изхвърлят отпадъци. Абе супер място за бивак, ама ако е по друг начин програмата ни. Намира се на 13 км от бивака ни при с. Дъскотна. Има я във всички пътеписи с много снимков материал. 

Имаше и дори обособено WC от другата страна на пътя!

 Като се наснимахме продължихме още 5 минутки по черния път и излязохме на шосето, което води наляво за с. Снягово. Само го пресякохме и продължихме по черния път, който трябваше да ни отведе до с. Добра поляна. Нападнахме една презряла череша. Още в дъбовата гора имаше доста черешки и похапнахме. 

Чешмите бяха много начесто и в един момент спрях да снимам всички. Имаше една, която беше с гравирани животни и хора, голяма работа! Произведение на изкуството... 

Гората свърши и пътя минаваше през ливади. Гледахме в далечината към някакъв връх с антени на него, вероятно на военните. В село Добра поляна влязохме в 10,30 часа покрай едно езерце. 18 км бяхме минали за днес до тук. Жегата се усещаше вече, по улиците нямаше никой. Минахме край училището.

  

И продължихме по асфалта към село Средна махала. 

Реално в Средна махала не влязохме, минахме по „околовръстното му”. Половин час ни отне това разстояние. Селото е вляво от пътя, а зад табелата за него се вижда старо турско гробище.

  

Продължихме по асфлата към следващото село – Топчийско. И в него, за да се влезе трябва да се отбиеш 1 км вляво от главния път.

Този път планът беше да жертваме тези 2 км повече за вход/изход към/от селото. Жадувахме за кръчма и магазин. Малко преди Топчийско две женици копаха царевица, поздравихме ги. Попитаха ни кой ни дава пари за това начинание... А иди им обясни на местните, че „сам нарочно си причиняваш това”. След тях още един дядо... и спряхме с обясненията.

В 11:30 часа вече седнахме в кръчмата на Топчийско. 22 км до тук за днес. А рекламите на кръчмата бяха просто само като за нас:

Перфектно мото, напълно сме съгласни. НО, имаше и по- добра новина! В кръчмата имаше Бургаско! Веднага си взехме 4 ПОТНИ, СТУДЕНИ, СТЪКЛЕНИ Бургаски!!! Седнахме на масичката вън и засмукахме жадно. Първо стъклено Бургаско, към нашия „Заслужен отдих”! В Котел си разделихме едно пластмасово двулитрово, но това тук си е класиката! Наближаваме Морето. Пък и само 1,20 лв стъкълцето бирица... На втората вече кръчмаря на не много добър български ни обясни, че за ПКС и цаца (2,20 и 2 лв съответно) трябва да изчакаме Мустафата да ги направи. Аз играх ролята на очила, за да намеря в телефонния указател на кръчмаря номера на Мустафа и след един телефонен разговор той дойде да се погрижи за нашите гладни души. Иначе готини хора – заредих батерията на фотото през това време, а Фифо си зареди телефона. Моя имаше 3 чертички, а и нося втора батерия заредена още преди месец... освен ако не е изкукуригала вече... 

Доволни физиономии. :) Решихме да обядваме тук, казаха ни, че няма проблем да си извадим манджите – лебец, лучец, сирене, кашкавал и пастърмъ. Под ореховата сянка... До нас на съседната маса имаше само мъже – ядяха семки и пиеха кафе. Жените им сигурно бачкаха някъде... :) С Митака отидохме до съседното магазинче да допълним провизиите си с храна за днес и утре – 2 хляба, люти чушки, това онова... 

Кръчмето и магазина са в центъра, до джамията. Един местен ни каза, като се върнем пак на главния път (въпросния 1 километър дето го минаваме 2 пъти), та да хванем наляво. Нормално де, отдясно дойдохме преди малко... от Средна махала и Добра поляна. Та после по шосето сме направо. При язовира трябва да хванем черен път вдясно. Като стигнем разклон да държим вляво, а не вдясно и сме в с. Подгорец, после е с. Сини рид. Населението е само турско тук. Лекаря и даскала само били българи ни казаха, но това нямаше никакво значение.

Дойдоха цацата и картофките, но няма снимка, защото се зареждаше фотото. Ама бяха супер. Време беше и за втората бира, аз наваксвах с писането до момента от сутринта. 

Наздраве! „Много ми е убаво!” – вика Фифо. А на мен нещата ми отиват към трето Бургаско – и на мен ми е убаво!

Така до13,30 часа, 2 часа почивка направихме в Топчийско. Излязохме пак на шосето и минахме край още едни стари турски гробища.

  

След 20 минути стигнахме до въпросното язовирче, което се падаше вляво от шосето. Тук трябваше да се отклоним вдясно по черен път.

  

Речено – сторено. Но разклона, за който ни предупреди човека дойде бързо. Познайте дали не хванахме надясно за с. Разбойна. Да, познахте, хванахме, но този път бързо се усетихме – няма и 20 метра и се върнахме да си хванем левия път, по него си е и маркировката. Към 14,20 часа видяхме перките на два ветрогенератора . 

С Фифо знаехме от пътеписите, че тук някъде, като се напъне човек (зрението де, не друго... :)) и се вижда морето.  

И да, в 14,30 часа! Не е шега – това на хоризонта е Големия син аспирин (както го нарече Фифо). А като се топнем в него утре ще забравим за умората и болежките!

 Даже това последното го написах на sms и го пратих тук-там. 

27 км след Дъскотна имаме пряка видимост към крайната цел – Морето! Еуфорията е голяма!

За пръв път се радвах на бетоня на Слънчев бряг, благодарение на него се вижда по- ясно къде е Моренцето. :) На другия ден би трябвало да сме на море! Вече изглежда реално достижимо. А преди 23 дни дори не смеехме да си го помислим.

 

Черния път беше адски прашен. Велко си беше намазал глезените с магнезий и се получи една картинка...  

Изведнъж насред гората изникна цяла тайфа дечурлига, на по десетина години. Казаха, че са от съседното село – Подгорец. Снимахме ги.

Питахме ги за адрес, улица... не знаят. Еми няма как да им пратим хартиени снимки по пощата. Ще трябва да им ги занесем навръщане. Колко много неща останаха за навръщане, ей, Богу! :)

Към 15 часа бяхме под перките на ветрогенераторите. А в 15,20 влязохме в с. Сини рид покрай една шано бензиностанция. Пътеката по принцип го заобикаля, но ние с Велко искахме да опънем по една бира и затова минахме през селото. Входната табела е доста миниатюрна.

За разлика от нея обаче един надпис с големи букви и страшен текст малко ни шокира:  

Митака и Фифо седнаха до една чешма до гробището, а ние с Велко се заехме с търсенето на магазин. С първия не сполучихме- затворен беше. Следващия беше на половин километър напред в селото, но бяхме без багаж и отидохме. Взехме по едно стъкло Бургаско, обещахме да ги върнем като тръгнем с другите момчета и багажа да излизаме от селото. Бяхме си взели по пример на турците в Топчийско и семки, да си чоплим. Като се върнахме при Фифо, Митака вече беше заспал седнал до пътя, а Фифо си говореше с някакъв местен. Доизпихме си биричките, събудихме Митака и натоварихме раниците пак на гръб. В магазина оставихме амбалажа и питахме накъде да хванем за да излезем пак на Пътеката. Казаха ни да продължим по асфалта, докато излезем от селото. Скоро вдясно видяхме нашата табела – КЕ надясно. Движихме се криво – ляво по черен път. След Сини рид маркировката става доооста рехава. И горите им са рехави, ходи се през ливади и ниви. Коловете и тук бяха изрязани, при все че няма цигани. За ориентир пред нас имахме една голяма мачта (антена). До 16,40 часа.

  

С доста лутане и разчитайки най- вече на интуиция намирахме рехавата маркировка... до 17,50 часа. Тогава за последно видяхме маркировка на една чешма, вляво от пътеката. И срещу нас се показа новоизорана нива. Покрай нея имаше път, но той движеше на юг. Изтока ни се падаше право напред през нивата, а и имаше някакви следи... Решихме да продължим през нивата.

 

Форсирахме прясната оран и в един момент нивата свърши. От другата и страна ни път, ни пътека, за маркировка и дума не може да стане. Не знаем къде сме. Върнахме се 40 минути назад почти до последната маркировка преди нивата. Към 2 км лутане... Фифо хвана напред по пътя, който отиваше на юг, а Митака наобратно – на север. Ние бяхме дошли до тук покрай чешмата от запад. С Велко зачакахме някой от някъде да каже, че е намерил марка.  ТОГАВА МАЙ ТРЯБВАШЕ ДА СИ ИЗВАДЯ АПАРАТА И ДА СЕ УСПОКОЯ СЪС СНИМКИТЕ НА ГЪСТАТА МАРКИРОВКА ОТ ПЪРВИЯ ДЕН... ИЛИ ДА СИ ИЗВАДЯ КОРАТА С МАРКИРОВКА ОТ ПРЕДИ НЯКОЛКО ДНИ ОТ ТЕМНАТА ГОРА... Реших да пробвам нещо с  GPS-а. Видях на какви координати сме. Казах ги на братчеда по телефона. Той ги въведе в уикимапиа и каза, че не сме най- далече от морето и трябвало да се движим на изток. Добре звучи, ама без път, без пътека... В това време ми звънна Фифо, далеч напред по пътя на юг е видял маркировка. Викнахме и Митака и тръгнахме тримата към Фифо. Този път явно заобикаля нивата, минава покрай нея и влиза в една горичка. Там се сменя и посоката от южна в източна. Незнайно как, но сме успели да подминем едно скално образувание – каменна гъба, която съм виждал на снимки и пише за нея в описанието на гърба на седмата карта. Все тая, нали пак бяхме на маркировката в 18:30 часа! 

Един час трамбовахме на изток през дъбова, борова гора, ливади и ... зайци! 

След този дългоух приятел вече се скапахме тотално. Последния час и половина  спирахме по- често за почивка, ядяхме шоколаФ. Силиците ни се взеха, голямо ходене беше днес. А това село Козичино сякаш никога нямаше да се появи. Бяхме минали към 40 км вече. Фифо каза, че отказва да ходи толкова много и утре. Аз пък малко се ядосах, че предния ден минахме само 17 км пеша и 11 с пикапа. Може би не трябваше да се отдаваме целия ден на воден празник до реката, а да напреднем и оставащите 100 км да ги разделим по равно за трите дни. А така ни оставаха 100 км за 2 дена. Така в мълчание и всеки в своите размисли продължавахме към заветното Козичино.

Поне морето вече се виждаше малко по- близо и по- голямо.

 

Не след дълго видяхме телевизионната кула, покрай която трябва да минем утре.

 

Малко след 20 часа разбрахме, че село Козичино съществува! Ето ги и първите къщи.

Бяхме спасени, мечтаехме си за чешма в центъра да си измием поне краката и магазин или кръчма и след това да разпънем някъде палатките. Над самото село имаше огромен катун на дървари. Посрещнаха ни и прасета, които си тичаха на свобода. Велко погледна в една долчина дали няма вода – нямаше и поехме надолу към селото. Попитахме за чешма на мегдана в една от първите къщи. Казаха ни, че има, но няма вода, режим имало... Попариха ни се надеждите за отмиване на прахоляка от краците. Но хорицата като ни видяха какви сме убити от път и ни поканиха да влезем в двора и да се измием на помпата. Никога няма да забравим добрината на тези хора. Двама мъже колеха едно агне, а жената ни показа помпата. Бяха с внучето, веднага им стана ясно какви сме. Питаха ни колко ни тежат раниците. Казахме им, че ни е страх да ги претеглим и не знаем. Дадоха кантар. Фифо май беше с най- тежка – 19 кг, а ние с по към 17. При това без вода, с малко храна и обувки на краката, а не в раницата... Добре че наистина не сме ги претеглили като са били напълно оборудвани. Разделихме се с хората, казаха ни накъде да ходим за кръчмата. Стигнахме най- после до „Кръчмата с Фейсбука”, за която стана дума и на сбирката за КЕ, и чийто снимки сме гледали не веднъж. На Стената на Фейсбука на кръчмата местните си постват... некролозите. Веднага си взехме по едно Бургаско и седнахме да отморим, а ето и за какво думам...

  

Кръчмата всъщност се казва механа BOLIAR, има и магазин, пред магазина има две маси. На едната се настанихме ние и малко живнахме с бирата. Казаха ни, че не е проблем да си ядем от нашето ядене. Аз пийнах още две бирички. Капака на вечерта беше като питахме къде може да си опънем палатките около селото и магазинера каза да влезем в двора и там да разпънем. По- добре нямаше как да се наредят нещата, не беше нужно да ходим още. Ядем, пием и лягаме!

На съседната маса до нас седяха братя роми от катуна горе. Дървари. Обявиха ни за луди. Прави са, след толкова ходене днес бяхме освен луди и каталясали. За себе си знаех, че ако трябва от инат, но ще издрапам утре до морето. Малко се притеснявах за другите, но се надявах да имат воля и мерак за финално изнасилване утре.

Хапнахме и пийнахме богато пак. Купихме си по едно кисело мляко за закуска. Пак идеята е да станем в 5 часа и вероятно магазина няма да е отворил, а хазяина да е станал. Снимахме и братята на съседната маса и отидохме да разпъваме палатките. 

СУХАТА СТАТИСТИКА: 

20,40 часа кръчмата с Фейсбука в с. Козичино ~430 мнв

47,1 км/ден***597,2км ТОТАЛ 

9,35 часа движение***4,9км/ч движение средно

5 часа престой

14,35 часа общо за деня***3,4км/ч общо средно

Разпънахме палатките.  Аз сега седя на двора на една маса, дописвам си деня и си допивам бирата. 22:45 часа. Снимам палатките в двора и лягам. Намазах пръстите на краката със „Здраве”. Духа силен вятър. До утре! Лека!