Кофти време за началото на Централна Стара, много ходене иии оцеляхме :)
05:00 часа,
ставаме от алармата. С трепет поглеждаме през прозореца. Еми вали ситен дъжд и
има мъгла, или по- скоро това да са ниски облаци. Поне не гърми. Развиделява
се. Стягаме багажа. В 6,10 сме готови за снимка.
Вальо ни
чу, сбогувахме се още веднъж и в 6,20
поехме по асфалта до паметника.
Естествено, като
изключим ден II (слизането
от х. Пробойница) и този път спазихме традицията, денят ни да започва с
екстремно изкачване. Решихме да пердашим право нагоре по зимната маркировка. Не
ни се експериментираше, виждаше се на максимум 50 метра напред заради мъглата.
Всъщност 90% от този ден, че ако не и повече времето ни беше такова, жалко за
изпуснатите гледки.
Първото
изкачване за деня беше стръмно и продължително. Поне спря да вали. Аз бях по
сандали на бос крак и по тениска и дъждобран. Хладно беше, но като си в
движение си става топло. Реших да си запазя изсушените обувки сухи в раницата,
за нула време в тоя мокреж щяха да станат пак джвакащи. По- добре със
сКандалите (както им казвахме) – хем са леки, хем и да се намокрят съхнат
бързо. А пък краката и да са мокри, щом ги движиш няма страшно! :) Фифо и Велко се бяха пооблякли и им трябваше време докато нацелят подходящата
конфигурация, за да се чувстват окей. Болния „Васко” на Фифо обаче пропусна
веднага и той трябваше да джапа цял ден мокър. Не много добър старт на дългия
(както ще се окаже по- късно) ден. Вчера той проведе няколко телефонни
разговора и успя да си поръча нови обувки от София. Днес би трябвало да са му
ги купили и да пътуват по Еконт към Троян, от там баща му да ги транспортира до
срещата ни на Беклемето.
Малко след 7 на
юг просветна, но за малко. Видя се комина на Аурубис между Златица и Пирдоп и
хвостохранилището.
Чутовното
туловище на куминя се виждаше, когато вятърът духнеше мъглата.
Минахме и през
едни кончета.
Към 08:20 бяхме
на отклонението за хижа Свищиплаз. НО не го хванахме. Планът бе, ако няма
мълнии да пердашим към х. Ехо. Дъжд, ако иска да си вали. Но толкоз. Без да
свети. Еми, тъй като не светеше и беше доста рано решихме да продължаваме без
да губим време. Докато е време и времето е поносимо. :)
И така, поради
гъста мъгла качихме всички върхове. В това време не е оферта да се подсичат, че
да не стане от подсичане увличане... е освен, разбира се, ако няма ясна пътека
или маркировка. Може би само 3- 4 от върховете за деня да не сме качили. Цялото
ходене представляваше еднотипно катерене нагоре в мъглата, после слизане, без да
виждаш нищо. Плюсът на мъглата е, че не виждаш още колко много остава и не се
сдухваш. :)
Към 10:30
минахме и край отклонението за х. Паскал. Продължихме и тук. Самата хижа е на
час и нещо от билото, да не губим височина и време я отминахме. Засега времето
си беше добре, като изключим факта, че не се вижда нищо. На едно място, след
подсичането на един от върховете от север спряхме за малка почивка и явно сме
се отпуснали. На тръгване Велко се хлъзна на един от мокрите камъни. Чух само OOO, FUCK!!! Обърнах се – от
челото и ръцете му се стичаха струйки кръв. Малко шок изпитахме с Фифо, но се
оказа, че всичко е наред, повърхностни щети само и продължихме. Цицината придоби размер на монета от 1 лев. Слава Богу, само уплаха и охлузване. Аз пък да не видя нещо и
след 10 минутки както си снимах, че като залитнах... Спасих апарата, но се
стоварих с цялата си тежест + тази на раницата ми по гъз. До тук добре, седнах,
ама лошо седнах – на един малък, но остър камък, като пирамида. Така се
натрапих, че звезди видях, без майтап, посред бял, на всичкото отгоре и мъглив ден. После явно сме
качаили и вр. Картала (като гледам картата сега). Всички тези върхове – Капалу,
Кордуна, Свищиплаз, Голема Занога сме ги минали без да знаем кой кой е. Сега ги
гледам по картата, тогава имаш само усещане за качване и слизане, знаеш, че
посоката е само напред и на изток и толкоз. Чак вр. Паскал познах по
пирамидата.
Да ме прощава,
ако не е той, аз така реших. В 11 часа бяхме на него, 14 км след тръгването ни
от х. Кашана. На час след вр. Паскал, след спускане и това - онова в мъглата
видяхме останките от х. Планински извори.
Погрома беше на
високо ниво. Всичко що е метал беше събрано на едно място, от мургавите братя
може би. Абе все едно аз и братовчед ми сме закъсали за пари и берем джелез, за
да го върнем в Надин. Иначе хижата е превърната в ОБОР. Страшна мизерия, все
пак има и едно- две помещения, които не са много зле, ако закъсаш много... и не
си гнуслив може да останеш. Хапнахме на „хижата” и аз тръгнах да търся чешмата
„Петте чучура”. Но май само се разходих прилично, не помнех от пътеписите в
каква посока се пада. Фифо тръгна в другата посока и я намри пръв. Евала – баш
на пътеката, откъдето трябва да минем след малко, се оказа че е. Около час
почивахме на бившата хижа и към 13 часа тръгнахме.
Ей ме на
чешмата.
Знаехме, че тук
е към половината път до х. Ехо от х. Кашана. Лошото е, че баш тогава заваля дъжд, овкусен със
силен вятър от север-северозапад. Имаше доста лед, останал от градушката, валяла предния ден. Докато качвахме вр. Тетевенска баба газихме и пресен сняг- сезона
рязко се смени...
Това са и последните 2 снимки от този ден.
После не ни беше
до снимки, а и времето не ставаше – дъжд, вятър и мъгла, ама вече стабилни.
Апарата се намокри, лещата се изпоти, настроението изчезна. И пак нагоре –
надолу в мъглата и дъжда. Фифо сподели с нас, че е мокър целия и предложи да
слезем до х. Вежен. Аз, да си призная, не исках. Страх ме беше да не слезем на 2
часа встрани от нашата си пътека. Да сме мокри там и да няма никой, и да се
разочароваме. Знаех със сигурност, че х. Ехо работи, Иван и Галя са там. Преди
2 седмици нали бях минал и им намекнах, че ще се видим скоро пак. (Е после се
оказа, че и х. Вежен е работила, но по- добре да играем на сигурно.) Мислих си
за печката в столовата на Ехо, за топлата баня с дървения бойлер, в който сам
си слагаш дръвца, за топлите супи на Галя. И ние с Велко бяхме мокри, все пак
цял ден и тримата газихме вода. Зачаткахме отново нагоре по коловете от
зимната маркировка. Явно след вр. Тетевенска Баба сме минали и през Булуваня, Братаница, неусетно
дойде ред и на Старопланинското конче. До сега не бях минавал от там. Най-
западно само бях ходил на х. Паскал от Пирдоп, а в централната част на Стара – до вр.
Вежен. Кончето го познахме по „характерния му планински профил”. Отново никаква
гледка. Хвана ни яд, че изпускаме една от най- красивите гледки и решихме
единодушно – това парче от Прехода ще го повторим отново в ясно време. Днес нямаше наслада,
само ходене, ходиш като машина, от онези машини обаче, дето вечер ги болят
раменете като свалят раниците. :) Все пак имаше и нещо позитивно. Факт – бедствахме за втори път след
мълниеносната буря между Чавдар и Кашана. Този път, обаче само беше студено,
духаше, валеше с мъгла, НО не падаха мълнии наляво надясно край нас. И по- добре, че тук нямахме гора, в която да избягаме в случай на нужда.
Тук някъде видяхме табелата за резервата Царичина. Вляво е пътеката за х. Вежен.
След вр. Папа
започна изкачването на вр. Вежен. Бавно, стръмно, продължително. Няма съмнение.
Той е. Само на него (макар преди години и от другата му страна) ме е духал
такъв вятър. Премръзвахме. Бедствието се задълбочаваше. Извадих един шоколад и
го разделихме. По записките ми на 111 стълб, ако се не лъжа беше отклонението
за водата преди върха. Но така ни валеше, че не ни се пиеше и не ходихме да я
търсим. Извадих си телефона и малко бях изненадан, но имаше обхват. Нямах
телефона на х. Ехо, но се сетих, че Ани скоро беше звъняла, за ходенето ни
предния път. Набрах Ани към 17 часа и и казах да се обади в хижата, да очакват
трима измръзнали със запалена печка и топла баня. Нямаше време за подробности, а и
настроението не предразполагаше към дълги разговори. След няколко минути тя ми
потвърди, че се е свързала с Галя и аз пак си изключих телефона. Ани, благодаря
ти! :) Явно Галя не е разбрала, че сме в подножието на вр. Вежен, а че тръгваме от х.
Вежен. Казала на Ани, че ще стигнем след 5 часа, аз си знаех, че имаме 2-3 часа
от върха, затова стиснах зъби и продължихме нагоре. За върха бързо се пише, но
качването му е адски бавно. Най- после към 18 часа може би да е било сме на
върха. Вятъра вече клонеше към ураганен. Не ни беше до снимки. И тук като на
Кончето, няма сили, няма желание, а и възможност. Дори не ударихме по една щека в знак на още
една победа. Беше време за спасяване.
Фифо каза, че е много зле, премръзва. Казах му да не спира, да
продължава към хижата и да държи навсякъде вляво, където има отклонения. Ние с
Велко сме по- бавни на слизанията, щяхме да се движим заедно. Аз заради мениска
на лявото коляно, той заради пирона в крака му. Ех тези скиори бе, не ги слуша
главата! По едно време и аз започнах да треперя и да замръзвам, и моята батерия
свършваше. Гледах GPSа
– как се нижат метрите един по един. Чаках с нетърпение да забием 42 км.
Толкова трябваше да е от х. Кашана до х. Ехо. Малко се притеснявах за Фифо, че
дръпа сам напред, но се успокоявах, виждах следите му в калните локви – от
обувките и щеките. После каза, че нарочно е набивал по- тежко крак от време на
време, да не го мислим. На отклонението за Клисура не се беше объркал, супер!
После обаче, там където идва пътеката от паметника на Никола Караджов пътеките
се разделят. Той е хванал по зимната маркировка вдясно, лятната вляво не си
личи много, особено в такова време. Та без да иска е качил и Юмрука. Все пак,
като изгубих дирите му и предположих на къде е хванал пуснах телефона. Получих 100 sms-а за
пропуснати повиквания, имаше и от Фифо. Свързахме се по едно време. Попитах го има ли метално
въже и пощенска кутия – има. Еми на Юмрука си пич, честит още един двухилядник
на сметката. Той каза, че не го иска. Е как иначе... Ние с Велко си мислихме,
че с тази добра крачка вече е стигнал на хижата, взел е горещ душ, пие топъл
чай със супа до печката. Еми, явно ни е било писано да се съберем тримата на
параклиса под Юмрука и да влезем заедно в хижата. Е и по- победоносно сме го
правили, но „за сига така остава!” По- важното е, че влязохме. :) Бяхме гроги в хижата, едва намерихме сили за по един два чая, съблякохме
мокрите дрехи и след релакса един по един се изкъпахме с гореща вода. После по
две топли супи (Фифо 2 пилешки, ние с Велко по едно пиле и един бобец мммм),
доста хапове превантивно и пак чай. Ходехме като все едно някой ни е правил
нещо лошо откъм гърба... Направих последна снимка на „Сухата статистика” за
деня. Е днес беше МОКРА. Нямаше сили за писане, оставихме за другия ден. Така
или иначе щеше да е ден за почивка. Тези почти 43 км бедствие ни бяха изморили
и измокрили... както си трябва. Огледах краката си – левия си беше капитан.
Десния имаше две плюски с кръвчица – на показалеца и на кутрето. Намазах ги,
или по- скоро ги омазах със „Здраве”. Пихме по една бира и отидохме да спим в
четвърта стая, бавно и с болки по стълбите нагоре.
Не знам докато сме качвали и слизали цял ден
върховете в лошото време кой за какво си е мислил. Не предразполагаше много за
разговор, та не говорихме много, то и не можеше. Аз знаех, че прехода е голям,
но е постижим. Времето определено не бе добро, но нямаше как да го променим.
Водеше ме мисълта за уюута на хижата. „Не трябва да спираме!” Това си повтарях. Докато треперих с щека в
ръка и ми тракаха зъбите си мислих как ще хвърля по едно дърво в печката в
столовата и в бойлера в банята. Че и от на Галя супите вкусвах не веднъж...
Всеки си има „тактика за оцеляване” И така, Въпреки (също дума, която си повтарях често): дъжда, вятъра,
студа, глада, мокрите дрехи и раници, и пак глада към 20 и малко часа бяхме
в х. Ехо.
СУХАТА МОКРА СТАТИСТИКА:
20,00 часа х.
Ехо
42,7 км/ден***207,1км ТОТАЛ
11,35 часа
движение***3,7км/ч движение средно
2,15 часа престой
13,50 часа общо
за деня***3,1 км/ч общо средно
Въпреки Всичко. Напред и нагоре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар