КЕ – V ден – 09.06.2013 – неделя

Мургаш за закуска. Доставка на Витиня. Три прохода. 20 метра през копривите, та на х. Чавдар

06:10 часа, събужданка на бивака до говедарника на Зла поляна (хич не е зла, даже напротив!!!) Станахме двамата с Фифо, сутрешен тоалет, сгънахме цирка (къщата, леглата и одеалата – палатка, шалтета и чували демек). Оставихме другата част от екипажа да си доспи и тръгнахме към осъществяване на амбицията от вчера – вр. Мургаш. Качихме се до говедарника, Тошко и Васко вече бяха излязли. Само си оставихме раниците вътре и поехме по пътя нагоре, един вид да си направим лека сутрешна загрявка без багаж. Стартирахме в 07:20 часа, от 1440 м н.в. по GPS. По черния път нагоре засякохме Васко да се връща, изпратил бе кравите. Кучето, дето така и не му запомнихме името се присъедини към нас. Васко ни каза, че за 2 часа трябва да се качим и да се върнем. През една борова гора и после по билото се любувахме на гледка, мъгла и крави и за 50 минути, демек в 08:10 часа сме били на върха. 

Там като на пружина излезе метеоролога. Заведе ни до котата. Беше любезен, направи ни снимка на най- високата точка. 

Той (да ме прощава, ама му забравих името) каза, че има да пуска бюлетин и нямаше много време, все пак ни отдели към 5 минути. Обясни ни за облаците – купестите вещаят добро време, за два дни напред, а денят ще е по- добър от вчерашния. Тънките облаци, обаче (като следа от самолет) били знак че, горе е много студено и духа силен вятър.

Направихме още някоя снимка и след урока по метеорология се отправихме обратно надолу. Този път си позволихме импровизация през гората, напуснахме стълбовата маркировка и не се затрихме, все пак разстоянието беше късо, а посоката ясна и имахме куче за навигатор. :)

Даже не едно, а две!

И така в 08:55 часа бяхме обратно на говедарника, за 1:35 часа отиване и връщане – 6,1 км, до тук имахме в актива си Тотал 108,0 км.

Другите не ни чакаха на говедарника и Фифо слезе до бивкака да напълни вода и да ги подкани, че път ни чака до Вития и срещата с Ему. А аз пописах в тефтеря.

Това не е перископ... 

Това е кюнеца на печката на говедарника!

Като дойдоха другите решихме да дръпнем едно благодарствено писмо до домакините, че те бяха хукнали нейде по говедата и пропадна сутрешното кафе/чай с тях, а трябваше да тръгваме.

На гвоздея в средата. Остана ни само да си направим една обща снимка петимата и да потеглим! 

От ляво на дясно: Куче 1, Куче 2, Куче 3 (аз демек), Велко, Фифо, Мъкси и Криси.

Днес е важен ден, започваме да се движим по карта номер 2 от седемте! В 09:50 часа тръгнахме от говедарника, с бодра крачка по черния път. Като добавим и мотивацията, че Емо ще донесе на Витиня бира и храна си летяхме направо. :) Пътя от говедарника е през гората, равен участък и спускане, видяхме няколко сърни и зайци. Като цяло много приятно място, с малки изключения, когато пътя се сече, маркировка има, но имайки предвид, че бяхме сред първите комеминейци за сезона, пътеката беше доста обрасла и неотъпкана. Но се справихме де. Минахме през доста ловджийски чакала, едното даже беше с PVC дограма и се чудехме дали няма и СОТ – някой чичак да излезе с пушка. Абе не го разбираме тоя „спорт”. 
Минахме и през едно ново сечище. Тя работата, с извинение, ебана, та отървана. Демек така бяха осрали природата, че болно да ти стане. Имаше и нещо колкото отговорно, толкоз и комично – насред нищото, в изсечената гора – изоставен един прахов пожарогасител. Еми щом трябва... нека да има, не виждам как би помогнал, ама то да не се налага!

Велко си взе една дървена шайба, която по- късно щеше да се превърне в дъска за рязане на мЯсо, с формата на риба...

В 12: 15 часа достигнахме беседката, за която бях чел в пътеписа на Тито (11 км от говедарника) - „Хайдушкото кладенче” номер 3... 

Вода имаше, просто не течеше от чучура, а от една тръба поставена малко по- надолу. Направихме леко хапване, тъй като до срещата с Емо и манджата оставаше около час, а за там плана беше да се освиним от хапване и БИРА. Имаше обхват и реших да го чуя все пак, плана остава ли. Бил на Косьо (зъболекаря ни) на вилата снощи, сега тъкмо излизат от Владо Тричков, ама джипа е бърз и часа и мястото на срещата остават. Окееей!

По пътя нсам мечтаехме на въпросната беседка да има чешма с 3 чучура. Даже направо гейзер, но не с топла вода. Един със студена бира, един с греяна ракия и един с пържоли! Ха, мечтатели...

До Витиня беше основно спускане, като на няколко места се напуска черния път и се сече през храсталака. Поне направихме нещо като пътека за тези след нас. Към 13:30 часа видяхме аутобана вляво под нас – демек сме били върху първия тунел от София към Варна (Витиня). 

 Над нас беше далекопровода. 

Точно тогава Емо ми звънна по телефона – бил на бензиностанцията, ма там бомба била паднала, чудеше се на правилното място ли е. Еми да – точно там. Казах му, че явно сме много близо, щом виждаме магистралата и колите и че сме под далекопровода. Той ме накара да извикам... и аз нали съм чобанин и съм в гората – така извиках, че Емо каза, че ме чува по- добре отколкото по телефона... Въпрос на малко време беше да се намерим. Точно да стигнем асфалта и се натъкнахме на поредното препятствие. 

Бариерата с лекота я прескочихме, ама добре че не сме с МПС, че с тях е забранено преминаването... И пред нас лъсна в 13:50 часа на бензиностанцията на Витиня (967 м.н.в. и 15 км от говедарника) комитета по посрещането – Емо с джипката, Биби и Косьо, и Боби (най- дългия ми съквартирант) с мотора. Даже бяха повече, отколкото предполагахме! Времето там беше спряло. Откарахме близо 2 часа до 15:15 часа. За това време извадиха някакви останали бонуси от снощната скара, които изядохме с кефец. Сухи пасти и специално от Биби бонбони СМИНТ (наследника на Лукчета да речем), които ни изкараха – пълна кутия 50 броя до морето. Все непредвидени изненади. Бирите бяха ясни, аз си ги бях поръчал. Другото беше върнатата по Боро храна (леле как звучи, все едно сме оповръщали братчеда :)) и поръчаната нова + нови няколко чифта чорапи за мен. Говорихме, смяхме се, първа среща с цивилизованите ни приятели, казаха: "Брей, вие още не сте се отказали..." И си тръгаха. :)

Първо Емо и компания, а после и Боби.

 

 

 

 От ядене и пиене не съм имал време, пък и не съм се сетил да ги снимам. Чак на изпроводяк ги снимах, след като се бяха натоварили в и на превозите си средства. Като не си пеша разстоянията се изминават по- бързо... 

  

Както вече казах, стана 15:15 и трябваше да вдигаме гълъбите и ние. Микроцелта за деня е факт. Заредихме вода от чешмата. 

И поехме по шосето за... София. Вървяхме към 300 метра, да кажем и свихме вляво на разклона за Долно Камарци. От бензиностанцията общо вървяхме 2,2 км по асфалта докато дойде вляво отклонението по черен път. Той върви вдясно от оградата на ДДС Витиня. Маркировката е плътно вдясно от оградата. Пробвахме да я следваме в началото, но е много обрасло. По- добре е да се хване черния път (без маркировка) вдясно на 20 метра от маркировката. Така или иначе се събира след време с маркираната пътека (която беше една малка джунгла). Има още доста до целта за деня:

След като свърши гората излязохме на една ливада...и нива с картоф! Там вече положението с маркировката става малко тегаво. Има един разклон с опции наляво и нагоре и надясно и надолу. Поехме надясно и надолу, пътя беше по- широк и добър (явно заради сечище). 

Маркировка дълго време не видяхме и трябваше да се връщаме, че като нищо, ако бяхме продължили по него да сме слязли в някое от Камарцитата. Все по- силно се чуваше чалгия, значи обръщаме. Стигнахме пак до импровизирания разклон. Този път продължихме направо, демек изначално където е трябвало да завием вляво. Еми, по тези ливади е трудно да се сложи маркировка където и да е, жалони също няма. Имаше ниски борчета само. След доста ходене все пак видяхме маркировка, идваше от лявата ни страна, явно сме се отдалечили твърде вдясно от оградата на ДДС-то. Явно не е трябвало да стигаме дори ливадата и нивата с картофи. Както и да е, за другия път ще знаем, само по оградата, там някъде е пътеката! М да, на последния стълб се вижда маркировката.

Отново влязохме в гората, движихме по широк черен път, държахме под око маркировката, която пак беше по оградата на ДДС-то. Този път бяхме по- внимателни. В един момент се появи поредното сечище. Явно беше от миналата година, защото сега бяха поникнали къпини и коприва като невиждали светлина. Като добавим и адското слънце се получи неприятна картина! И голям зор беше! Най- сетне излязохме и от там и видяхме паметника, значи сме на прохода Арабаконак. 

Поолекна ни! Мислихме, че сме наближили. Знаех че от тук маркировката е оправена от Яница и Стефан от Форума. Казах това на четиримата ми спътници и те се зарадваха, че няма да има повече проблеми като от Витиня до Арабаконак. Колко сме били наивни. :) По една снимка пред паметника.

В 17:40 часа се разплухме на сянка зад него, отдавайки се на заслужена почивка. Тогава завъннах на адаша за рожден ден. Той каза, че се чуди какво да прави, не му се стои в София и се разбрахме като наближи уикенда да му кажа къде сме и да ни навести на някоя хижа.

След 20-30 минутки все пак трябваше да тръгваме. Според картата денивелацията и прехода, които ни оставаха бяха малки. Според пътеписа на Тито, обаче от тук до х. Чавдар са 4 часа. По- скоро бях склонен да вярвам на него, че картата вече не веднъж се беше дънила. Малко през просото са я генерализирали, като цяло става, но като цяло. Тръгнахме по черния път и видяхме новата маркировка, от миналата есен. Бяхме изморени, за да подсичаме черния път право нагоре по нея и затова решхме, по- бавно, но по- щадящо да се движим, за сметка на километража... Качвахме, качвахме, качвахме, в далечината оставаха върхове, едва се виждаше откъде идваме, единодушно приехме, че най- далечния връх е Мургаш, началото на деня...леле каква машина е човек! След, не помня, може би час и нещо маркировката се отдели вляво от пътя. Последвахме я. Пътеката в началото беше приятна. После стигнахме до тази избушена сграда и този надпис: 

Подходихме с уважение към копривата, май бях по сандали и очевидно къси гащи. Но все пак, 20 метра не са болка за умиране. Звучеше забавно, но не беше. Доказателство за този факт е, че това беше и последната снимка за деня. Явно не ми е било до снимане после. Освен обещаната коприва имаше на богато шипки, малини (но не плодове, защото беше рано, а дерящи храсти) и гъста нападала борова гора. Поне час се борихме с обстановката. Недостатък -да си един от първите за сезона, които минават по Пътеката. Аз се ядосах и взех едната тояга от Мъкси, той беше с две. Дадох му щеката си (тя си беше само една от началото, другата по Нова година си замина...) и като започнах да блъскам и да удрям по храсталака и шипките... Въпреки умората, винаги може да се изкара още малко негативна енергия. Маркировката е нова и отлична, ама терена не струва. Явно е правена есента или зимата, а сега джунглата си расте ли расте. Участъка между Витиня и Арабаконак сега ни се струваше песен, но си я бяхме изпяли вече... Минахме няколко дерета и най- сетне ситуацията се пооправи. Според картата трябваше да пресечем поредния проход за деня – Етрополския. Но мина доста време и решихме, че сме го подминали без да разберем, все пак не е асфалтиран от юг. Към 20-21 часа на стъмване се надявахме да сме на десетина минути от хижата. Тогава вляво от нашия път видяхме друг, който на север ставаше асфалтов...Опа, това е прохода. Лошата новина е, че според картата и според пътеписа на Тито от тук до хижа Чавдар има още 4 км по широк черен път през борова гора. За да поддържаме бойния дух играхме на думи с „Х”, но и това ни омръзна. После викахме по Чавдар: „Чавдарееее, къде сииии?” Чавдар мълчи, бре таз хижа да не са я преместили? Стана съвсем тъмно. Още не исках да пускам челника, но в един момент трябваше. Пътя е хубав, но от дъждовете коловозите бяха пълни с вода и кал навред. Е да, ама челника беше някъде навътре в раницата. След този ден – в капака на раницата! Светих си с фенерчето на палаткаджийската ми евтина NOKIA. Свърши работа. Аз и Велко дръпнахме напред с неговия челник. Фифо светеше малко по- назад на Криси и Мъкси.

Най- сетне в 22:05 часа стигнахме до хижата. Даже малко невероятно ни се стори. Тъмна е и заключена. Все тая. Палатка и храна имаме, имахме нужда  на първо време да си починем.

СУХАТА СТАТИСТИКА:

22,05 часа х. Чавдар ~ 1270 м.н.в.

35,2 км/ден + 6,1 км до вр. Мургаш =43,3 км***143,2 км ТОТАЛ

8,36 часа движение***4,1км/ч движение средно

3,44 часа престой

12,20 часа общо за деня***2,9 км/ч общо средно

Най- дългия преход до момента, а и с нашите 6 км, с които закусихме с Фифо до Мургаш ;) кеф и умора!

Видяхме че, на вратата има бележка (снимката е от другата сутрин):

Добре, пробвахме да се обадим, но няма връзка! :)
Креснахме на Фифо и другите на висок глас да им кажем, че вече сме на хижата и някой излая. Бре, имало куче на хижата! :) След кучешкия лай се светна и един прозорец, отключи се вратата и дойде хижаря. По- точно неговия заместник (Николай), хижаря бил отпуск, на море. Ха! Хаха! :) И ние натам сме тръгнали. :) Поискахме само бира и ни донесе една двулитрова. Храна му казахме, че си имаме. Показа ни къде е удобно да си разпънем палатките. Разбрахме се за закуска за сутринта – пържеи филии и баня. Супер! Това беше достатъчно и Ники влезе да си гледа мача- Франция – Бразилия. 1:0 за някой, по някое време. :) Ние ядохме и пихме до към полунощ. После по палатките и лека нощ!