По Неведоми пътища на
Еньовден от Котел до Върбиш
Алармата ни буди в 6 часа. Багаж, оправяне, закуска
– до 7,30.
В понеделник в
Котел явно има пазар – тъкмо разпъваха сергиите на нашата улица. Но на нас
галоши ни не трябват, пък и време нямаме да се мотаем. Беше Еньовден. Честит имен ден на мама и на Яни. На
другите не им се ходеше до църквата и се разбрахме, среща след малко пред
магазина за последни покупки. Еми пак да, ама не. Близката черква от този ден
спира да работи и започва да работи другата. Обясниха ми, че ги въртят през
седмица и сега се пада ред на другата – Св. Св. Петър и Павел. Ама не ми
обясниха защо. Може да нямат перснола за две черкви едновременно?...
Близката
неработеща църква, странна архитектура за църква, поне отвън, за вътре така и
не разбрах.
От магазина си взех батерии за
челника... и 3 кенчета бира, че довечера трябва да сме по план на Върбишки
проход, а там май няма нищо за ядене и пиене и ще сме на палатка. А не трябва
да нарушаваме традицията – всеки ден да има бира на трапезата! В 8 часа вече
бяхме устремени към края на града и от там да хващаме черни пътища и тесни
пътеки...
Да, но като по
поръчка другата църква – Св. Св. Петър и Павел ни беше по път. Всъщност,
картата на Котел аз съм я правил, но изобщо не се бях замислил за това и бях
леко изненадан дори като видях църквата. Другите ме изчкаха, аз запалих една
бърза свещ, заредих се духовно и на излизане от Храма направих една снимка...
Вече нищо не
можеше да ни спре. Припкахме по асфалта към изхода на града в посока Омуртаг.
Цял Котел миришеше на сушащи се манатарки. Явно това е основния бизнес на
братята за това време от годината. Бяхме се разбрали, ако видим някой
индобългарин да носи нещо в ръка приятелски да го посъветваме: „Тур го на
рамо!” Аз малко се притеснявах да не ни отговори като във вица: „Да го тура на
майка ти, Рамо ми е брат!” Щяхме да потънем в земята, ама със сигурност щеше да
е весело. Еми или всички си го бяха турили на рамо, или бяха с празни ръце.
Другия път!
За 15 минути
бяхме на изходната табела на града. И 1000 метра никакво изпреварване, ей!
Малко след тази
табела вдясно преди левия завой на пътя се отделя пътеката ни. Първоначално беше черен
път до рекичката, ако се не лъжа... Там се чудихме по реката нагоре ли да
продължим, или да я пресечем. Еми пресякохме я и тук там виждахме боя по
камъчетата. За изрязаните и прибрани колове от братята вече знаехме и не ни
смути липсата им. Понякога е хубаво като си подготвен за лошото, ама то въпреки
това си е лошо.
Точно в центъра
на горната снимка се вижда постамента на кола, ама колкото трудно се вижда тук,
толкова и в действителност... а следващия не се вижда и не знаеш в каква посока
да ходиш. И това се вижда при положение, че е ниска тревата, е тук е ниска, ама
само тук. След малко чухме някой да псува по нещо и зад хълма се появи козар
със стадото си. Така ги напътстваше на къде да вървят. Много бързо му стана
ясно какви сме като ни видя с раниците и ни обясни много подробно по коя пътека
да вървим, само по нея, без да се отколняваме и сме на морето! Супер звучи,
чиче! Каза ни, че има едно място, на което може да се отклоним, да внимаваме, че
ще идем на някакава къща. Запомнихме многото информация и се разделихме с него.
Спуснахме се по хълма, влязохме в едно дере, излязохме от него... и на един
завой тръгнахме нагоре и надясно (аз видях останки от стълб, но следващия къде
е не се виждаше...) Фифо и Велко тръгнаха нагоре и наляво, маркировка нямаше
при тях, и при нас нямаше, но пък пътя беше хубав и те скоро дойдоха при мен и
Митака. И чуваме от отсрещния баир: „ВЪРНИ САААААА!!! КЪДЕ ОТИВАШ?!” – аз им
обясних на момчетата да пердашим, така си завръща козаря стадото. След малко
пак: „КЪДЕ ОТВИААААААШ??? ВЪРНИ САААА МАМАААААА!!! НЕ Е ТАМ ПЪТЯАААА!!!”
Еми явно е било
верно за нас, върнахме се, Велко и Фифо бяха поели по правилния път, нищо де, отклонението не
беше повече от километър. Дано това да ни
е губенето за деня. Ама едва ли.” О, не съм бил толкова уверен, че само по
1 път на ден ще се губим. :) Маркировката е рехава, освен нашата
червена има и жълта и синя. Жълтата е за петъа на четата на Раковски, а синята
не се знае за къде е.
Стигнахме до
чешмичка вляво от пътеката. Имахме вода, но си я сменихме.
Целта за деня –
Върбишки проход и чешмичката.
След нея имаше
нападали дървета по пътеката. Едно така хубаво беше паднало, че с голяма раница
не можеш да се провреш под него, за прескачане е много високо с клони,
заобикаляне от дясно- не става – коприва и стръмно дере отвесно даже.
Заобикаляне от ляво- пак стръмно, ама нагоре. Другите не знам как минаха, бях
последен, нещо се замотах. И да бързам да ги настигна пробвах отдолу... заклещих
се. Изнервих се, казвам ти, бях безпомощен – ни напред, ни назад! Раницата се
закачи, тя тежка, вода към 2 литра (много тежи!), 1,5 литра (3 кена) бира (е тя
не тежи)... абе без майтап, за малко да ревна. Супер неловка ситуация!!!
Освободих се след няколко секунди, сториха ми се няколко часа... Атакувах
отгоре, пак не стана и после може би съм свалил раницата и съм се пъхнал под
него все пак. Не помня, ама беше гадно!
Излязохме на
една папратова поляна. Имаше маркировка:
След папратта
излязохме на високо място и видяхме долу вляво от нас асфалтов път, по който
според записките ми трябваше да продължим 2-3 км и да се отклоним вляво по
черен път.
В 10:40 вече крачехме по асфалта и срещу нас се
зададе Голф 2 с пазарджишка регистрация, обаче! Гъбари, братя. Мислиха ни за иманяри.
Разменихме няколко думи, потвърдиха, че сме на прав път за Върбишкия проход.
След 15 минути
по асфалта вляво видяхме черен път и го хванахме. Точно от него излязоха други
братя, цяло семейство с щайги манатарки. И те потвърдиха,
че натам е Върбица.
Е да, ама не, ще
стане ясно по- късно, не за пръв път. :)
Лутахме се по
синята маркировка, определено не беше червена, ама допускахме, че е алтеративен
маршрут... толкова хора казаха, че това е пътя... Е сега вече знам, да не се
доверявам на всеки! Свърши по едно време и синята маркировка, хванахме едни
черни пътища, и те свършваха в нищото... Най- после излязохме от гората и бяхме
на една скала – нещо като полуостров, обградени бяхме от отвесни скали. Не ще
да е тук, но поне беше адски красиво и решихме да спрем да обядваме, пък после
ще го мислим. Докато хапвахме се обадих на Шошо. Поне имаше обхват. Набързо
прочете 2-3 пътеписа, за които му бях оставил линкове. Даде ни същата
информация – „след като се излезе на асфалтта – 2-3 км по него и вляво по черен
път”. Обядвахме и през това време избръмча една Лада Нива. Не е за изпускане!
Набързо се обух и изтичах до джипа. Трима мъже, и те не стигнали за където са
тръгнали... Но ни казаха, че жълтата маркировка, която пресичаше пътя ни по
едно време е за реката и село Ябланово долу. Демек не е за нас. И си тръгнаха. Върнах
се при момчетата. Извадихме пак картата и от нея разбрахме, че това красивото
срещу нас е Али баба. А ние сме четиримата разбойници...
Всъщност, това е
Али баба и гледката към него, от ръба на нашия „затвор”:
За красиво е
красиво, ама къде сме, що не сме си на Пътеката? В 12, 50 стегнахме багажа и
решихме да се върнем обратно до асфалтовия път – между двете срещи с гъбарите,
да си намерим последната марка (червената) и този път да сме внимателни, да я
следим и да не я напускаме. Кофти е да се връщаш, но понакога е по- разумно.
Като теглих чертата – 6-7 км лутане като разстояние и час и малко като време.
Върнахме се на
асфалта, ами тя червената маркировка, колкото и да е рехава продължава по
асфалта! Значи за тези 15 минути, дето се движихме първоначално по него не сме
минали 2-3-те километра от описанието, а сме свили по- рано вляво по
нерегламентиран черен път. След километър по асфалта имаше черен път вляво.
(Това е бил въпросния път!!!), но така се бяхме наплашили, че решихме да
продължим по асфалта...(Пак грешка, но за нея след малко).
Асфалтовия път
взе да губи височина, успоредно на него имаше едни слоести склаи, които
заплашваха всеки момент да се сринат и може би да ни заринат! Ама както казваше
един мой преподавател от Университета: „Рай за геоморфолозите!”
Скоро вдясно от
пътя видяхме една УАЗка с горски работници. Бяха седнали до една чешма на
сянка. Заговорихме се с тях, извадиха си техните големи карти, сравнявахме с нашите...
Да, този черен път вляво, който подминахме е бил нашия. Чудихме се да се
връщаме ли. Казаха да слизаме още километър по асфалта и като свърши боровата
гора вляво, завиваме по черния път вляво нагоре и пак ще засечем нашата
маркировка. Благодарихме им, напълнихме си студена вода и айде пак. Свърши
боровата гора, заизкачвахме се нагоре. Слънце, къпини, коприва и най- сетне!!!
Червената маркировка пак е в играта! Тоя път няма да я изпускаме!!! Хаха.
Пътеката си беше черен път с приятен наклон нагоре, доста лесно и бързо за
вървене. Маркировката на 2 места само напуска пътя, но се вижда добре. И така
до 16,20 часа. Тогава нашият път се пресече от друг. Нещо няма много снимки от
тоя ден... май не ми е било до снимане, само съм зяпал за марка... А можеше да
снимам конфликтните участъци, щеше да е от полза навярно за някого. Другия път.
Та за този разклон знаехме от момичетата от сбирката за КЕ. Фифо тук имаше
прилежни записки. Надясно е за чешма (вода имахме и отсфирихме). Наляво се
спуска макадамов път за летовището Върбица. Направо е за върх Каракуш с постройка
на военните на него. Не искаме да го качваме този връх, а и военните едва ли да
ни искат нас. :) Заслизахме по макадама.
Вдясно от пътя е
дерето на пресъхнала вече река. Да слизаш по чакъл е ужасно, 100 пъти щяхме да
се пречукаме, и то не сумарно, а всеки по 100! Фауната за деня бяха 3 сърни.
Беше доста задушно, по едно време видяхме, че чакъла е мокър, явно е валяло, но
на нас ни се размина. На една полянка имаше мноооого братя, чакаха си буса да
ги свали. Липари- берат липа. Чудеха ни се на акъла, настояваха да разберат
къде ни е колата...ХАХА! Подминахме ги и продължихме по пАто надолу. В 18,30
стигнахме един навес. До него имаше ЗиЛ и още братя, конкуренция на онези
липари горе. Те си имаха камион, но шофьора го нямаше... Спряхме при тях да
отдъхнем.
Оказа се, че не
само бяха чували за Троянско-Ловешкия край, ами преди 30 години са брали сливи
там. Предложиха ни да ни метнат до курорта. Ами супер, без тва ни писна по тоя
чакъл. 30 км бяхме минали до тук за 7,20 часа ходене и с 3,20 часа почивки. И
зачакахме шофера.
Снимахме се. Обясниха
ни техники за бране на липа – мъжете, с нещо като котки, се катерят по дърветата
и секат клони... Докато лафихме и дойде и шофера, натоварихме се в каросерията.
Неколцина бутнаха камиона да запали и газ по пътя надолу, хаха, снимки,
клипове!!! Олелия!!! Леле, колко бързо се движим, и не е нужно да си мърдаме
краката!!! По пътя надолу събрахме още доста липари.
Доволни КЕйци,
само да пазим главите от клоните!
Пътя изглежда
малък отгоре! :) Ама е супер весело!!!
Ето как се
сляхме с „местните”.
Това отзад е буса на конкурентите – дето първи
видяхме. А Фифо завързва контакти с новите ни най- добри приятели. :) Липа, мангали, раници,
щеки и криваци, и ние, или ние влизаме към вторите? Хаха... За нашите щеки Фифо
ще възкликне по- късно като разтоварваме багажа: „Ей, два кубика дърва сте
помъкнали! :)” Тъй като Митака и
Велко са с по 2 кола, аз с щека и кол, само Фифо беше с комплект истински щеки. :) Минахме край
изоставените бази на курорта, вляво разруха, вдясно нови грандиозни строежи,
иди че разбери... Цялата ни държава такава. В 19 часа ни оставиха пред... ти да
видиш...КРЪЧМА!!! Имало и кръчма тук! 4,1 км отметнахме с тях до летовището.
Трябваше да се разделим, помахахме им за довиждане, супер яко се получи!
И без да го
мислим повече седнахме в бистро “BaBoy” [Бабой].
Уау! :)
Аз изпих 2
Астики, момчетата по 1, делнахме си едно ПКС.
Казаха ни, че
хижата работи и е на 2 км нагоре по шосето (юг). Хм, ние се бяхме подготвили за
бивак и безбирие тая вечер... то какво стана? :) Починахме в кръчмето около час и се качихме по асфалта до хижата.
Бай да уей,
всички от днес перкат на турски, но като подадеш българска реч и веднага
превключват. И сервитьорката беше така. Поне езици знаят, не като мен...
СУХАТА СТАТИСТИКА:
20,20 часа х. Върбишки
проход
36 км/ден***483,2км ТОТАЛ
8 часа
движение***4,4км/ч движение средно
4,50 часа
престой
12,50 часа общо
за деня***3км/ч общо средно
Искахме да
финтираме хижарката – да ядем и да се къпем в хижата и да опнем палатките
някъде около хижата. Да, ама не и се хареса идеята, трябвало да спим на хижата.
Еми ще спим, къде ще ходим. 15 лв нощувката. Няма как. Пък и имаме нужда от
баня все пак. Питах аз утре в каква посока трябва да хванем, тя не знаеше...
Добре, извадих картата и записките да разуча докато Велко се къпеше. ОПА!
Хижата оставала в страни от КЕ маршрута... затова много хора я подминават.
Демек, пътя ни е там при бистро “BaBoy”.
Еми ще се върнем утре. Куцо малко, ама така се получи. Взехме две двойни стаи и
докато единия почива, другия се къпе. Извадих един кърлеж от тумбака на
Митака... трябваше да им взимам пари!!! :) Като подвижен лазарет съм, много им разбирам, всички при мен идват.
Чух се с Мишето,
още предния ден в Котел спомена, че уикенда мисли да ходи на стоп с Вики към
Варна... Днес вече знаят, в събота сутрин в 6,10 пристигат във Варна с нощния
влак. Ние в петък по план трябва да сме морски. Идеята е да се видим там и да
комбинираме прибиранев неделя пак с нощния. Да видим! Яко е да има
посрещачи... а на нас ни мирише на море леееекичко!
След като се
изкъпахме и изпрахме слязохме да вечеряме. Пихме по един Staropramen за 2 лв, патешка супа
(супер, вкусна, не бях ял до сега!) и тя 2 лв, ПКС – 1,6 лв и туй то, другото
от торбата. За закуска си поръчахме тостове. Идеята е да станем в 6 часа. Да
видим как ще сме с губенето, пък и нали ни предстои „Ужасът на Върбиш – Риш”,
макар и успокоени, че са чистили хора от форума, подхождаме с респект към този ден.
Писах и аз в тефтера до към 23 часа, сложих всичкото видове батерии да се
зареждат, че ток по- натам йок и кой знае кога чак пак... Велко го оставих да
дописва, че скоро не беше писал и заспах!
Няма коментари:
Публикуване на коментар